WWE Теория на кеча

[Regina]

Смятам в темата да представям различни теоретични мнения за кеча и неговата същност. Понеже повечето примери ще са от/за WWF/WWE, мисля че това е подходящият раздел.

Като първи пост - откъс от есето на Ролан Барт в "Митологии", то е първо, защото повечето теории или се осланят на него, или го цитират. (Мисля, че така ще се даде светлина и върху актуални кеч въпроси, като пример Сина vs Скалата - основният ми подтик да направя темата). Ще се радвам на вашите мнения за есето и темата (първа тема!).

Светът на кеча - Ролан Барт (Откъс)

На кеча е присъщо да показва крайности. В него откриваме приповдигнатост, която наподобява патоса на тетатъра на древността. (…)

Някои смятат, че кечът е неблагороден спорт. Кечът не е спорт, а зрелище и кечовото представяне на страданието е гледка, не по-малко благородна от мъките на Арнолф или Андромаха. (…) Публиката реагира спонтанно на зрелищността на двубоя. Същите тези хора се възмущават след това, че кечът е нагласен спорт (това всъщност би трябвало да оправдае донякъде неговата нечестивост). Публиката никак не се интересува дали двубоят е нагласен, или не - и е права. Тя се отдава на свойство на зрелището, а именно да премахва всякакви подбуди и последствия. Важно е не в какво вярва тя, а какво вижда.(…) Тук зрителят не следи развоя на някаква съдба, а просто търси моментното изобразяване на страсти. Кечът изисква непосредствен прочит на съпоставени значения, без да е необходимо между тях да се търси връзка. Любителят на кеча не се интересува от рационалния развой на двубоя. С други думи, кечът е сбор от представления, никое от които не е функция на друго.(…)

Кечът показва пресилени движения, чийто смисъл е подчертан до крайност. При кеча поваленият на земята се преструва, натрапвайки на зрителите непосилната гледка на своята немощ.

Тази приповдигнатост съществува и в античния театър, където подбудите, езикът и аксесоарите (маски и котурни) са допринасяли за прекалено очевидното обяснение на някаква Необходимост. Жестовете на победения кечист означават поражение, което той не само не прикрива, а задържа като фермата на орган. Те съответстват на античната маска, чието предназначение е да придава трагична нотка на представлението. Античният театър и кечът не се срамуват от страданията.

Всеки жест при кеча се отличава с пределна яснота, защото той трябва да бъде разбран веднага. Публиката схваща смисъла на ролите в момента, в който противниците излизат на ринга. Подобно на театъра, всеки физически тип изразява по един натрапчив начин поверената му роля.(…) Страстната присъда на тълпата не е умствено съждение, а най-дълбок израз на нейното настроение.

Тялото на кечиста е първият ключ за двубоя. Физиката на кечистите е от решаващо значение, подобно на персонажите от италианската комедия, които чрез костюмите и позите си предварително разкриват съдържанието на своята роля. (Спомнете си какво каза Трите Х в един епизод на Tough Enough: We tell a story with our bodies).

Физиката на кечиста е основен знак, съдържащ в зародиш смисъла на борбата. Но този зародиш се развива, защото във всеки момент от боя, при всяка нова ситуация тялото на кечиста предлата на публиката вълшебното развлечение на душевност, съответстваща на жеста. Различните смислови нива се обясняват взаимно, изграждайки най-разбираемия спектакъл. Кечът е като диакритичен език. Върху основният смисъл на своето тяло кечистът наслагва епизодични, но винаги уместни обяснения, като с жестове, пози и изражения допринася непрекъснато за прочита на битката и откроява замисъла с пределна яснота.(…)

Това е истинска Човешка комедия, в която най-социалните оттенъци на чувството (самонадеяност, основание за някаква постъпка, изтънчена жестокост, чувство за разплата) винаги имат щастието да срещнат най-ясния знак, който ги подхваща, изразява и разнася победоносно до дъното на залата. Публиката иска представяне на чувства, а не самите чувства. При кеча въпросът за истината е толкова условен, колкото и при театъра.(…)

Така на публиката се представя голямото зрелище на Страданието, Поражението, Справедливостта.(…) Кечът е единственият спорт, който така явно показва външната страна на изтезанието. Но това е само зрителен ефект. Публиката не желае състезателят да страда наистина. Тя просто се наслаждава на едно иконографско съвършенство. Не е вярно, че кечът е жесток спорт, той е само разбираемо зрелище.(…) И тук, подобно на театъра, чарът се губи както от прекалено вживяване, така и от излишни условности.

Но кечът имитира най-вече едно чисто морално явление - правосъдието.(…)

Оригиналността на истинския кеч идва от крайностите, които правят от него зрелище, а не спорт.

За кеча в Америка се казва, че той показва митичната борба между Доброто и Злото.(…)

При кеча всичко е тотално.

Кечът притежава свойството да преобразява света, присъщо на Зрелището и на Култа. На ринга и в дъното на умишлената си нечестивост кечистите остават богове, защото за момент се превръщат в ключ към действителността, в жест, разграничаващ Доброто от Злото и разкриващ образа на едно най-сетне понятно Правосъдие.

А това е есето на английски (френският още не ми е толкова добър ) :World of Wrestling - Barthes.doc

[Jericho]

Искам да те питам Барт изучаваш ли го и ако да, какво следваш и къде?

;)

[Regina]

Искам да те питам Барт изучаваш ли го и ако да, какво следваш и къде?

Барт се учи по теория на литературата - бакалавърската ми степен е Българска филология в СУ, иначе също и по философия, лингвистика. Той е писал доста неща и името му се свързва със Структурализма, предполагам, че и други дисциплини може да са си го харесали. Цялата книга "Митологии" е мн интересна - сбор от есета, заели се да развенчаят митовете на съвременното (за Барт, де) общество.

[Regina]

Това, което съм избрала този път е текст от седмично списание, което обвързва постановките на Барт с предположенията на автора за българското възприятие на кеча. Има доста интересни моменти и предполагам, че ще инициира полемики:

Феноменът обаче, интересен в българския кеч-случай, е защо тая "микрофонна" борба (докопването до микрофона, изсипването на закани и ругатни от него или на обяснения и увещания е същностен момент от кеч'2001) се превърна в такава социална привлекателност, по която луднаха не само деца, но и възрастни (аз поне познавам няколко). Ако тръгнем от тезата на Барт, че става точно въпрос за представяне, трябва да уточним какво е това представяне, защото може да става дума за симулакрум, може да става дума за спектакъл, а може да става дума и за най-тривиална имитация. Изглежда като че ли, че спектакълът покрива най-точно самата същност на кеча такъв, какъвто е: той е именно зрелище, сиреч спектакъл: "Кечът не е спорт, а зрелище", уточнява Барт. Но също така е вярно, че той е спектакъл, който симулира начина на функциониране на едно общество, в което успехът, лидерството е въпрос на живот и смърт (в случая въпрос на бой по другия, съперника). Стремежът "да бъдеш първи" е придружен с едно извънмерно самохвалство, с пределно изтъкване на самия себе си (в интервю за "Капитал" холандският професор по социални науки Хеерт Хофстеде изтъква, че тъкмо самохвалството е при американците основна гаранция за успех), така че можем да кажем: "светът на кеча" е симулакрум на "света на Америка". Спектакълът си е спектакъл, но същностно при гледането е не той самият, а моделът, представян от него, моделът на един свят, който ни привлича.

И тук може би идва главното: този "привличащ-ни-свят", който ни липсва, компенсираме с увлечение по кеча. Ясно е, той е "спорт", който представя; и в изгражданите от него представи ние намираме това, което желаем да притежаваме. В този смисъл той е заместител, а всеки заместител, знаем, е имитация. Имитира това, което желаем да хванем (catch ще рече и улавям, хващам), тоест едно общество, което ние още не сме. Спектакълът на кеча е не просто забавление, а илюстрация на един живот, който, макар и труден, съпернически, зъл дори, е заедно с това бляскав, илюминативен, разкошен. В кеча интериорът и костюмите съвсем не са обикновено допълнение, а са фундаментален елемент: виждаме светлини и фойерверки, виждаме ефекти, които впечатляват и въодушевяват. И понеже кажи-речи нищо от видяното не е част от живеенето ни, ние се измъкваме и забравяме тукашното, увличайки се по кеча, сиреч тамошното. Така той се явява нещо като "сапунен сериал" екстра качество (не случайно вътре в залата преди всяка схватка се разиграват сюжети, твърде сходни с това одиозно кино), благодарение на който се измъкваме от битието ни, приличащо на груб домашен калъп сапун. Бидейки Скалата, всеки един от нас е не само шампион, а е и (в) светът, в който той живее. Имитирайки кеч-борбите, ние имитираме лукса на спектакъла и зрелището, които е кечът в US вариант.

Но в един свят като нашия, където всичко е имитация - на пазар, демокрация, република, съдебна система, парламент - още една имитация не е нито трагична, нито опасна. А само симптоматична.

Митко Новков

Оригиналът: http://www.kultura.b...tml/2198/tv.htm

Другото, което съм подбрала е извадка от книгата на Димитър Камбуров, "Българска лирическа класика", която няма нищо общо с кеча, освен в редовете, които ще цитирам:

Докато в други езици съществува лексикално многообразие около семантичното гнездо на борбата (fight, struggle, combat и wrestling например) в българския, както и в останалите славянски езици революцията и класата споделят борбата със спорта и улицата.(...)

Както е представена, борбата извиква представата по-скоро за празничната конкретика и телесната разгорещеност на спортното съперничество, на пехливанлък по сборове и панаири, на уличните битки между враждуващите банди, както впрочем внушават заглавието и развоят на "Двубой". Оповестената предрешеност на резултата, пълната немара да се мотивира смесването на реториката на борбата с театрални (без маска и без грим), зоологически (озъбено свирепо куче), ентомологически фигури (затуй така жестоко жилиш), в контекста на един едипов фамилен романс, натрапчиво възвръщащ овладяно-изчислената сцена на борба с живота - всичко това извиква асоциация с оня причудлив и нелеп спорт wrestling, познат у нас и с името кеч: особена форма на публично забавление, разположено в сумрачната зона между ниското изкуство и спорта и дало тема на едно от най-известните есета на Р. Барт от "Митологии".

Това е от анализ на Вапцаров, предполагам, че на кандидат-студентите ще им е особено интересно :D

[WrestleBragger]

Ужким учим българска фиология, а пишем грозно на собствения си език...хм.

[Regina]

Ужким учим българска фиология, а пишем грозно на собствения си език...хм.

Не разбирам какво точно имаш предвид.

И за да не съм съвсем офф-топик, едно сравнение на един от любимите ми български писатели Георги Марковски:

Може да Ви прозвучи профански, но писането понякога ми прилича на борбата: както красива схватка може да стане само между равностойни противници, така голяма творба не може да стане, ако малък талант се захване с голям проблем, или обратното – ако голям талант се захване с малък проблем. Когато голям талант се захване с голям проблем, никога не се знае кой ще победи, кой ще се сгромоляса.

[mk.ermac]

.

[Regina]

Тази седмица избрах част от статията на Sharon Mazer - The Doggie Doggie World of Pro Wrestling, защото като пример за наблюденията си е използвала мача между Мачо Мен и Хълк Хоган на КечМания V. Въпреки че е малко стара, статийката си е доста обстоятелствена. Малко е дълга, затова ще я давам на порции .

Какъв тип представление е това, че толкова много хора са нетърпеливи да гледат? В най-простия си вид професионалният кеч представлява спектакъл от двама мъже (или много по-рядко – жени), участващи в агресивен конфликт. Серия от предизвикателства организират историите на бойците и легитимират или делигитимират индивидуалната позиция на единия в съотношение с другия. Кечистите представят себе си като фигури „по-големи от живота”, като фигури от комиксоподобен свят. Носят костюми, които варират от оскъдни до екстравагантни, правят своите появи под звуците на персонализирана тематична музика, носят тениски или екипи, които допълват образите им, предлагат жестове и викове запазена марка, които зрителите ентусиазирано повтарят. Кечистът провокира тълпата с нападки и безочие, но също така я впечатлява с отнемащ дъха атлетизъм и удивителна артистичност.

Професионалният кеч често бива критикуван и характеризиран като груб, брутален спорт, на който му липсва дори честта на състезателния дух. В най-лошия си вид кеч представлението е пределно опростено олицетворение на мъжко самохвалство или вулгарни социални клишета. Но в най-добрия си вид, кечът е изтънчено театрализирано представяне на агресивните импулси, потискани от социалната норма, на разрушителните импулси, които се спотайват дори и в най-цивилизованите хора. Но повече от всичко, кечът активира своята публика чрез серия от специфични стратегии. Вместо да бъдат поставени в ролята на пасивни зрители в тъмното, публиката бива приобщена като съставна, важна част от представлението от кечистите и тяхната игра.

Характерните и скандални костюми, случващите се по телевизията подигравки и предизвикателства, и пределно пантомимизираните конфронтации, случващи се на живо, са само най-видимата част от театралните характеристики в бързо случващата се игра на конфликти и агресивното им разрешаване. Въпреки че професионалният кеч не се възприема като легитимен спорт, нито пък е смятан за легитимен театър, той пресича, експлоатира и накрая дори пародира и двете форми на забавление. Езикът на кеча двусмислено комбинира двата края на спортно-театралния спектрум. Кеч представлението често се нарича шоу, като в бокса например, а пък реда на представяне – “card”(което можем да преведем като карта или покана за представление, например). Съблекалнята може да се нарича и гримьорна, но на костюмите на кечистите обикновено им казват облекла или екипи. И докато обувките им са специално направени за спорта, кечистите сами си шият костюмите – поне докато не стигнат статут на звезди. Както в Холивуд, кечистите се наричат „таланти” и акумулират „активи”, успехът им по-скоро е предустановен от цялостното им възприемане – харизма и сценично присъствие, отколкото като резултат от някаква система за оценяване на атлетизъм.

Индивидуалните мачове не са планирани или репетирани предварително. Кечистите биват тренирани като атлети, а не като актьори. Но правилата на изиграване и представяне са стриктни и установени (общоприети), приспособени към дълго съществуващите традиции, които съчетават атлетично мъжество и драматична чувствителност. Поредицата от движения (понякога наричани “exchanges”) са научавани и комбинирани по време на представянето, в зависимост от традиционни модели, ограничени по същия начин както са ограничени моделите на ходовете в шаха. Въпреки че определена част, положение или сценарий могат да бъдат коментирани предварително, и въпреки че победителят се знае, цялостното кеч представяне е импровизирано.

Оригиналът, който смятам да превеждам малко по малко, така че четете само до 5 стр :1146046.pdf

[BoRn_2B_GoD]

Поредният добър текст, който в известна степен разширява гледната точка на Барт. Ще чакам твоите порции от превода, защото не ми се занимава да чета всичко накуп при условие, че имам да чета/пиша една камара неща за университета.

Иначе като споменах Барт - много ми хареса обяснението му за същността на кеча и това какво всъщност показва той и защо се харесва. Дори тази седмица използвах някои от гледните му точки, за да обясня тази си страст на един колега (и по стечение на обстоятелствата на един преподавател, хах!). С този текст всеки фен може да обясни на познатите си, неразбиращи влечението към кеча, какво всъщност е той и защо ни допада. Това, че щом ни допада, може би не сме напълно наред, е друг въпрос.

Интересна тема и инициатива. Дерзай! :beer:

[Regina]

^Благодаря! И аз Барт откакто го прочетох, постоянно го споменавам . А сега още малко Шарън Мейзър:

Стратегиите и структурата на професионалния кеч основно са базирани върху конфронтацията между „добрия”(почти винаги наричан “the scientific performer”) и „лошия”(почти винаги рушителят на правила). Независимо дали в Медисън Скуер Гардън, или в регионалните промоции, публиката никога няма да види „добър” кечист да се изправи срещу друг „добър” кечист, или пък „лош” срещу друг „лош”. Подобна морална двусмисленост би нарушила етоса(характера) на кеча и би разрушила единството на публиката.

Заради това неписано правило, „добрият” Мачо Мен Ренди Савидж трябва да направи обрат в образа си, за да уреди мача си с Хълк Хоган. От чудесен техничен кечист, който играе по правилата, шампион, подкрепян от красивата и лоялна Мис Елизабет (мениджър както на Савидж, така и на Хоган), Савидж се трансформира отправяйки фалшиви обвинения в предателство както към Мис Елизабет, така и към благодетелния Хоган, както и използвайки неетични методи, за да спечели мачовете си. В седмиците преди КечМания V, Савидж нарича поддръжниците на Хоган “pukesters” (от puke) и се провъзгласява за по-добрия кечист, защото не зависи от подкрепата на публиката, докато Хоган убеждава зрителите, че разчита на тях да застанат до него в час на нужда. (...)

Мачовете са пирамидални по структура. Те започват бавно, опонентите обикалят ринга по ред, маневрират, крещят по публиката. Постепенно изграждайки се до кулминацията си с все по-чести и повече обрати, кеч действието бързо се движи от поредния обрат до финалното отброяване. Цялостното кеч представяне също следва този модел, започвайки с мачове, включващи непознати кечисти, за да бъдат запознати с публиката. Тези по-ранни мачове служат като загрявка на публиката за сюблимния главен мач (мейн ивент), в който големите звезди се борят за превъзходство. По-ранните конфронтации са ограничени във времето, около 20 или по-малко минути и са свързани с интерлюдии, през които анаунсърът подканя публиката да си закупи сувенири. Главният мач закрива вечерта и може да бъде предвиден да продължи дори цял час. В този смисъл самата структура на събитието подсилва, затвърждава самата кеч йерархия, запазвайки най-доброто за края.

Основният формат на индивидуален мач е прост. Започва с излизането на кечистите (entrance), което може да бъде претенциозно, както е в случаите на суперзвезда герой или зладей, или да бъде напълно невидимо, како е в случаите на непознати „младоци”. Кечистите използват своите излизания, за да установят природата на своите отношения с публиката. „Добрият” обикаля около ринга, разменяйки high-fives със зрителите на първите редове. Той приема овациите на публиката и ни дава да разберем, че подкремата ни е важна за неговия успех. Той ни подканя да пляскаме заедно с него, да скандираме С-А-Щ или да подражаваме на емблематичните му жестове – размахване на ръцете или боен вик. Хълк Хоган е майстор в манипулирането на публиката, той отделя десет и повече минути преди и след всеки свой мач, за да застава в пози, които зрителите биха могли да имитират или да поставя длан до ухото си, за да чува техните овации. Като пълна противоположност, „лошият” обижда публиката, когато те го освиркват. В Ню Йорк, при едно участие, например, Линда Далас грабва микрофона от анаунсъра и провъзгласява: “Brooklyn sucks!”, при което моментално отприщва негативната реакция на публиката.

Докато кечистите парадират, анаунсърът обявява условията на мача: времеви лимит, ако има такъв, или броя на тушовете(обикновено един). После съобщава имената на състезателите, теглото им и месторождението им. Гонгът е ударен и мачът започва. По време на мача всеки от опонентите има период, в който изглежда, че е близо до победата, само за да бъде мачът обърнат в последствие. Най-умелият кечист изглежда знае точно колко надалеч да симулира предстояща победа или загуба, така че обратът да резонират сред публиката. В мача между Хоган и Савидж, Хоган се движи по ръба на най-екстатичните викове на публиката, като се повдига след задушаващата хватка на Савидж и най-накрая довършва опонента си. Като алтернативен сценарий - добрият може да изглежда все едно побеждава, когато лошият (най-често с помощта на лошия мениджър) мами при своя път към победата. Това, което дава драматичното напрежение и осигурява финалното удовлетворение от кеч представлението, е именно моделът на почти загубата и възстановяването в последната минута.

Но мачът рядко свършва с удрянето на финалния гонг. От лошите никога не става добри губещи и те често обиждат победителя, дори когато съдията държи ръката му във въздуха. Обратно, ако лошият е спечелил с измама, добрият или се опитва да си отмъсти на място, или грабва микрофона, за да направи ново предизвикателство. Като допълнение преди, след и по време на мача двубоят често напуска очертанията на ринга и се разпростира в пространството, което официално разделя зрителите от ринга.

Така че професионален кеч мач може да бъде описан с общоприетите драматични термини. Има централен конфликт между двама души (най-често мъже), които въплъщават противоположни морални полюси. Всеки провъзгласява своята позиция в серия от устни атаки, предавани по телевизията или в мачове, излъчвани на живо, които позволяват на зрителя да се запознае с характера на кечиста и особено важно – да го идентифицира като добър или лош персонаж. Така конфликтът се изгражда до същинския сблъсък, кулминационно събитие, което свършва или трагично – лошият печели с измама, или с комично убеждаване в правотата на добрия и като допълнение – правотата на публиката.

Няма голямо значение дали изходът от двубоя е решен предварително, въпреки че обикновено е. Познатият модел на загуба и на възстановяване, на победа измъкната от челюстите на разгрома, на отмъщение за предходни неправди, изглежда задоволява публиката по същия начин, по който любима история(или пиеса, или филм) със своя предвидим край винаги успява да забавлява и ентусиазира.