Jump to content

TIES THAT BIND (Сезон 1)


Recommended Posts

BoRn_2B_GoD

УВОД

Всичко живо се е разписало. Кой може и кой не може прави дневници, пише, драска, моли за коментари. Е, нямам намерение да се занимавам с дневници, но пък реших, че един от новите проекти за блога ми може да е интересен за доста хора тук и затова правя тази тема. Описанието казва основното, но все пак - става дума за разказ, в който не се говори за кеч и той дори не се споменава, но главните герои са лица от WWE, някои от които дори са запазили образите си. След като прочетете първата част може би ще ви стане по-ясно. Леко обяснение - в заглавието на темата пише "Сезон 1", защото подобно на някои от недовършените проекти на G имам намерение да разкажа цялата история в няколко сезона с отделни мини-истории в тях. Нещо като сериал, в който има една основна история, която се развива с времето, но пък всеки сезон си има история сам за себе си. В идните няколко седмици ще можете (ако имате желание, разбира се) да прочетете главите от първи сезон, а някой ден... ще дойде втори. Сега се извинявам за дългото интро и ви пожелавам приятно четене!

TIES THAT BIND (Сезон 1)

ПЪРВА ГЛАВА

Мат пристъпи бавно през входа на бараката. Вътре светлината бе слаба, но успя да различи двайсетина човешки фигури. Мъже и жени на различна възраст обикаляха из не особено широкото помещение и вършеха разни неща. Не се загледа какво правят, не го интересуваше. Видя само главите им. Всички до една обръснати, като само при някои се срещаше много къса коса. При други обръсването се бе състояло скоро и главите им бяха покрити само от множество черни точици, чакащи да пораснат. Отвори се врата в отсрещния край на бараката и от нея излезе Галоус. Той се приближи до Мат, кимна му, след което му даде знак да го последва. Мат точно това направи.

Люк Галоус беше едър и висок мъж. Познаваха се от цирка, в който Мат все още работеше. Там Галоус бе познат като Фестъс - слабоумен мъж, който реагираше емоционално и психически на определени звуци. Беше атракция, особено за децата. Партньорът му Джеси, набит тексасец с гадна мутра, използваше малко звънче, за да сменя състоянията на Фестъс. Спокойната и безизразна апатия на слабоумния гигант преминаваше в изявена агресия, когато чуеше малкото звънче. Чуеше ли звука втори път се връщаше в началното си състояние на вегетиращ хуманоид. Децата крещяха от ужас, когато отнесената физиономия на Фестъс се превръщаше в изкривено от ярост лице. Сякаш с магическа пръчка те започваха да слушат родителите си, а пък самите родители даваха добри бакшиши на Джеси за интересния номер. Фестъс естествено не взимаше нищо. Тогава той не разбираше какво значат парите. До последното посещение на цирка в Чикаго. Мат си го спомняше добре. Човекът, който се канеше да посети сега, бе дошъл да види шоуто, след което се бе срещнал с целия екип на цирка зад кулисите. Беше проявил специален интерес към Фестъс. На следващия ден Фестъс бе изчезнал, а Джеси бе открит с пречупен гръбнак в караваната им. Полицейското разследване бе установило, че в караваната има медикаменти и препарати, които може да са били причината за състоянието на Фестъс. Той бе обвинен за убийството, естествено, но така и не го откриха. Търсеха слабоумен мъж познат само като "Фестъс". Никой обаче не търсеше Люк Галоус, както бе истинското му име. Сега той крачеше пред Мат, напълно променен в сравнение с онези години. Черна тениска, маскировъчни панталони, зимна шапка, която без съмнение покриваше обръснатата му глава и добре оформено катинарче все още пречеха на полицаите да познаят в лицето на Галоус онзи човек, който търсеха в продължение на повече от година заради убийство. Ако въобще си спомняха случая. Все пак това беше Чикаго...

Преминаха през още няколко помещения, все така зле изработени като сегашното. Заковани накриво дъски оформяха помещенията, такива покриваха и пода. Добре, че бе лято в противен случай Мат бе сигурен, че тук нищо не би могло да живее. Въздухът преминаваше необезпокояван през дупките между дъските. Това поне осигуряваше добро охлаждане, а Мат имаше нужда от това. Беше се изпотил от нерви и в момента определено не се чувстваше на мястото си. Когато стигнаха до поредната врата Галоус се спря.

-Мамка му... - каза той.

-Какво има?

-Трябваше да те претърся.

-Мен? Защо?

-Предпазна мярка. Знаеш как е... - не, всъщност не знаеше - Съжалявам, Мат. Би ли вдигнал ръце?

-Но Фе... - спря се на време - Люк, ти ме познаваш. Не съм от хората, които носят оръжие.

-Всички се променяме, приятелю. Аз лично ти имам доверие. Но Той... Той не може да има такова на никого.

-Дори на теб?

-Дори на мен. Сега те моля да вдигнеш ръцете си.

Мат реши да не спори. Вдигна ръце и претърсването започна. Не беше кой знае какво претърсване. Черните му панталони и лилавия потник не бяха осеяни с множество джобове, за да има какво да се сложи. Чрез потупване Галоус намери само портфейл, ключове и мобилен телефон. Върна портфейла и ключовете на Мат, но отвори телефона и извади батерията и картата.

-За всеки случай. После ще ти ги върна.

Мат само кимна. Люк отвори вратата и го остави да влезе сам. Мат направи точно това. Едва бе пристъпил вътре, когато вратата се затвори. Това помещение беше различно. Циментови стени, няколко рафта, осеяни с книги, шкафче с телевизор и дървено бюро отличаваха помещението от останалите. Вдясно на Мат имаше прозорец, от който се процеждаше ярката светлина на обедното слънце. Мат се обърна и видя, че стената с вратата също е циментова. Изглежда бе прикрита с дъски само отвън... за прикритие, може би. Обърна се отново към бюрото. Зад него имаше голям кожен стол, леко накъсан на места, след което пришит с парчета плат. Бе обърнат с гръб. До стола стоеше изправена млада жена, в средата на двайсетте, късо подстригана и със загадъчна усмивка. Гледаше Мат с някакъв странен интерес и това го смути. Бе на път да отмести поглед, когато столът се завъртя и там стоеше Той.

-Матю Муур Харди! - каза на висок глас Пънк. Мат се изненада, че той помни цялото му име след толкова много време - Радвам се да те видя. Седни, моля те.

Мат не знаеше дали това е учтива покана или заповед. Реши да не рискува.

-Какво ще пиеш?

-Тук имате алкохол? - изненада се Мат.

-Хаха, не ставай смешен, моля те. Серена, миличка, едно Пепси за госта ни.

Младата жена се отдалечи от стола на водачът си и коленичи пред телевизора. Оказа се, че той стои не върху шкаф, а върху малък хладилник. Тя изкара оттам една кутийка Пепси, след което се приближи до Мат и му я подаде. Гледаше го с все така нестихващ интерес, а усмивката не се махаше от лицето й.

-Вътре няма отрова, нали? - попита Мат и се насили да се усмихне.

-Мислиш ли, че точно аз бих отровил някого. - физиономията на Пънк застина, докато приближаваше ръцете си една към друга. Пръстите му започнаха да тропат един върху друг. Показалец с показалец, среден със среден... Зад тях малките му очи не се откъсваха от Мат. Той се бе сковал. Прямотата на отговора го стресна, но все пак отвори пепсито и отпи. Студената напитка се спусна надолу по гърлото му и го накара да се почувства малко по-добре.

-Е, как е?

-Ами... добро е. Харесва ми.

-Радвам се.

CM Punk беше интересен човек. Още когато се срещнаха за пръв път Мат беше осъзнал това. Пънк не само посети шоуто на цирка, но и пожела да се види с всички участници. Запозна се с всички поотделно и ги поздрави за изпълненията. Естествено Фестъс и състоянието му представляваха най-голям интерес за него и Пънк отдели доста време да говори с Джеси за сценичния му партньор. Тогава името CM Пънк не беше познато. Прочу се едва няколко месеца по-късно, когато по новините започнаха да вървят емисии за протестите на т.нар. Straight Edge общество. Млади хора из целия Чикаго излизаха на протести за най-различни причини - искаха забрана на пушенето на обществени места, да се ограничи работното време на баровете, обявиха се против построяването на фармацевтичен цех в покрайнините на града. Странното бе, че исканията им винаги водеха до успех. Губернаторът на Илинойс се съобразяваше с тях поради една или друга причина. Растящият им брой най-вероятно беше основната такава. Мат не се интересуваше особено от случващото се в Чикаго, тъй като бе зает да изнася представления из цял САЩ. Така беше докато не видя лицето на Пънк в един от репортажите. Изглеждаше както го бе запомнил. Коса, малко над раменете, малка козя брадичка и ръце, покрити с татуировки, от които се открояваха два черни хикса от външната страна на дланите - знакът на Straight Edge обществото. Тогава Мат с изненада разбра, че човекът, който бе посетил цирка в нощта преди мистериозното изчезване на Фестъс и смъртта на Джеси, всъщност е лидер на движението. Тогава се замисли и дали Пънк не може да помогне на брат му... но вече беше станало прекалено късно.

Сега Пънк се бе променил. Косата му беше по-дълга, лицето му бе покрито от гъста черна брада, а в очите му се преплитаха множество емоции. Не бяха като очите му преди години - спокойни и безгрижни. Мат забелязваше очите на хората и ги запомняше. Вярваше, че те са пътя към душата на човек. В случаите, когато хората имаха душа.

Той отпи още няколко пъти от пепсито си преди да се реши да говори. Пънк все още изчакваше. Младата жена, Серена, също не казваше нищо.

-Аз... - започна неуверено Мат. Пънк го подкани повдигайки вежди приветливо - Аз дойдох тук, за да поговорим за брат ми.

-Брат ти... Джеф, нали?

-Да. - помнеше неговото име, а не помнеше това на брат му?

-Моите съболезнования. Предполагам е тежко да загубиш роднина.

Мат се изненада от тона на Пънк. Каза го така сякаш никога не бе умирал някой негов близък.

-Благодаря ти. Мина доста време, голяма част от болката си отиде.

-И все пак си дошъл при мен, за да говорим за него.

-Да... виждаш ли... аз мислех, че ти... че вие можете да му помогнете. Последните месеци преди смъртта му гледах репортажите. Straight Edge обществото се разрастваше с всеки изминал ден, хората се отказваха от пороците си в различни градове. Говорих с него няколко пъти. Казах му, че ако опита да говори с някой от вас ще го подкрепя напълно и ще му помогна с каквото мога.

-Предполагам, че не се е съгласил. - отбеляза все така спокойно Пънк.

-Да. Може би не бях прекалено убедителен...

-Не се самообвинявай, Мат. Човек сам взима решенията в живота си. Другите може да го напътстват, но ако той няма волята сам да се промени никой не може да му помогне. Брат ти просто не е бил достатъчно силен.

-Може би си прав. И все пак... все пак се чувствам виновен.

-Кажи ми какво точно стана?

-Свръхдоза. - отсече Мат без колебание. Бе свикнал да обяснява за проблемите на брат си без да се притеснява - Взимаше амфетамини известно време. След това мина на хероин. Преди да се усетя вече беше прекалено късно.

-Това е история, която чувам ежедневно, Мат. - отбеляза Пънк, а в гласа му се четеше разбиране - Млади хора, на годините на брат ти, че дори по-млади от него, стават жертва на собствените си пороци. Наркотици, алкохол, хапчета, цигари... Отровата е навсякъде около нас. Някои обаче просто не могат да й устоят. Такъв е бил случаят и с брат ти. Казах ти - сблъсквал съм се с много подобни случаи. Винаги свършва по един и същи начин ако не потърсиш помощ. Джеф не е пожелал да го направи и затова брат му днес стои срещу мен, скърбящ за загубата.

-И искащ мъст. - Мат дори не усети как репликата се отрони от устните му. Думите на Пънк го бяха унесли в спомени за Джеф и болката бе взела надмощие над разсъдъка. Осъзнавайки какво е казал той нервно се размърда в стола.

-Мъст? - повдигна вежди Пънк - Какво имаш предвид, Мат?

Харди погледна настрани. Чувстваше се неловко, незнайки как да повдигне подобна тема.

-Знам кой го е направил. - каза той - Един от полицаите ми каза името на дилъра на Джеф преди да умре. Каза ми, че работел за Корпорацията и бил добре познат на полицаите.

Пънк се отпусна в креслото си със замислен поглед.

-Как са свързали този дилър с брат ти?

-Имало е разследване месеци преди това. Полицаи постоянно са наблюдавали дилъра и са правели снимки на всеки негов клиент, след което са проверявали досиетата им. Така смъртта на Джеф привлякла и тяхното внимание.

-Какво друго ти каза това ченге?

-Нищо повече - Мат почувства за пореден път безсилието, което го мъчеше. Очите му се напълниха със сълзи - Каза ми само да не се занимавам. Корпорацията била недосегаема. Каза ми, че на хората във върха й не им пукало за наркоманите, умиращи по улиците от тяхната стока.

-Така е. - Пънк кимна - Те правят пари от слабостта на хората като брат ти. Демони в човешки облик.

Мат притисна очите си с ръка, опитвайки се да спре, както сълзите, така и спомените. Опитът му беше неуспешен.

-Кажи ми, Мат... какво точно искаш от мен? Как мога да ти помогна?

-Дай ми имена! - Мат впери поглед в Пънк. Видя го как се отдръпва и осъзна, че молбата всъщност е прозвучала като заплаха. -Не исках... аз... знам, че можеш да ми помогнеш. Кажи ми няколко имена. Дай ми поне някакво начало, за да знам къде да търся.

-И ще направиш какво? Ще тръгнеш на война срещу наркобосовете?

-Да, също като теб.

-Мат, Мат... - Пънк демонстративно сложи ръце пред устата си, прикривайки невярваща усмивка - Мислиш, че аз съм във война с тях? Не, аз не търся причината извън индивида. Straight Edge не е философия, обвиняваща този, който предлага отровата, а този, който я взема. Аз помагам на страдащите. Помагам на тези, които са загубили пътя. Опитвам се да върна живота в тях, а не да отнема живота на тези, които ги тровят. Аз съм спасител, не войник.

-Но... аз те гледах преди няколко седмици. Ти каза, че няма да търпиш повече, каза, че тютюневите и алкохолни компании трябва да затворят, че полицията трябва да спре продажбата на дрога по улиците... - Мат усещаше как губи контрол, но не можеше да спре. Затова Пънк го направи:

-И къде ме доведе това, Мат? Огледай се. - той махна с ръка - Крия се като мишка в крайните квартали на родния ми град, защото всеки иска главата ми. Видя ли резултат от речта ми? Защото аз не видях. Вече считам за грешка това, че казах тези неща. Защото по този начин не само, че се отклоних от правилния начин на действие, за който ти обясних, но и довлякох гняв върху себе си и върху straight edge обществото. Дори полицията се обърна срещу мен, вместо да си свърши работата. Алкохолните фабрики и производителите на тютюн искат главата ми, защото не само че връщам клиентите им в правия път, но и си позволявам публично да говоря против техния бизнес. Това не е война, Мат. Ако беше аз и хората, които съм спасил, отдавна да сме загубили. Ние се борим, но не със средствата, с които се борят срещу нас. Просто не е възможно.

Мат мислеше. Знаеше, че Пънк е прав. Но не искаше да се откаже.

-Ще ми кажеш ли все пак някакви имена? Не може да не знаеш поне едно име на човек от Корпорацията...

-Знам много. Но няма да те тласна към собствената ти гибел. Няма да ти помогна да станеш убиец, пък било то и на наркодилъри. Съжалявам, Мат.

Харди се надигна от стола си и забърса лицето си с ръка. Опитваше се да свали товара, който го мъчеше, но не бе възможно. Не и по този начин.

-И аз съжалявам, че загубих времето ти.

Обърна се и отвори вратата. Галоус моментално се появи пред него, сякаш през цялото време беше пазил отвън. Сега едрото му тяло препречваше входа и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе. Погледна първо Мат, след това и Пънк. Мат също се обърна и видя как лидерът на Straight Edge обществото дава знак на бодигарда си да го пусне.

-Мат, един последен въпрос. Как ме откри? - викна Пънк.

-Чрез Люк.

-Знам, той ми каза, че си пожелал да говориш с мен. Но не разбрах как си се насочил към него и как си го открил?

-Той откри мен.

-Питаше за теб. - каза Галоус на Пънк - Питаше където трябва и където не трябва. Аз просто се отзовах да видя кой е и какво иска. Беше ми трудно да го позная.

-Още по-трудно беше за мен да позная теб. - усмихна се Мат и потупа стария си колега по рамото.

-Аха. - Пънк поклати глава - Благодаря, само от това се интересувах. Казах ти - в момента времената са опасни за мен.

-Не се тревожи. Няма да кажа на никого. - Мат се обърна и продължи по обратния път през зле оформените дървени конструкции. Усещаше, че Галоус върви зад него, а и му подаде телефона и батерията. Нямаше какво да му каже. Загуби желанието си за разговор, а разочарованието от срещата с Пънк обзе цялото му тяло. Чувстваше се сякаш е предал Джеф и това чувство на вина не искаше да му даде покой.

Edited by BoRn_2B_GoD
Link to comment

Вече съм ти казвал,че историята кърти.Много добра идея е да вкараш образите на кечистите в истинския живот,защото някои от тях наистина се вписват добре и могат да се получат много интересни неща,а и съм сигурен,че си замислил яки неща :P.Още ме напушва смях на това,че замени WWE с цирк,хахаха :D Пънк и организацията му мачкат.Стила на писане и формата също са добри,може би ще изглежда малко по добре ако оставяш по един свободен ред след пряката реч,но ти си решаваш. ;) Страхотна първа част,кара те да си зададеш много въпроси за това какво ще стане по-нататъка.Чакаме следващите части :P

9MLnN5Y.gif

Link to comment

Ххаах още като прочетох заглавието и увода си знаех, че главно действащо лице в историята ти ще бъде именно CM Punk и SES :) Като цяло разказът ти ми допада много въпреки, че използваш бая детайлност за иначе не до толкова (все още) заплетената или изпълнена с множество герои и образи история, което може би ще попречи на активността в този дневник (но както и каза в началото едва ли това ще ти направи впечатление.. HELL ако не друго си е баш стабилна идея за блог-ът на Бирето). Не ми хареса обаче едно комплексно за историята отличаване и то е именно прекаленото наблягане в/у образът на Пънк.. въпреки наивният чар на Мат като герой.. и все пак е почти ясно, че читателите ще се влюбят в "CM" и ще "cheer-ват" за него дори при появата на други интригуващи персони! Все пак да спомена, че историята започва бавно, което е МНОГО добър знак особено ако цялото нещо се пише от "авантюристична" личност като теб! Т.е. с това си изказване искам да кажа, че си замислил нещо наистина голямо като plot и определено slow burning началото придава мистериозна обстановка като цяло.. Аз ще чета и коментирам когато мога, но определено съм доволен от първата част!

Edited by G
  • Upvote 3
Link to comment
BoRn_2B_GoD

ВТОРА ГЛАВА

Хънтър затвори вратата след себе си с намръщена физиономия. Разговорът не бе протекъл както трябва и той го съзнаваше добре. Подпря глава на вратата и си пое въздух. Струваше му се, че цялата къща вони на глупоста на стареца. В този миг забеляза, че Стефани се задава по коридора. Все така усмихната. Все така способна да го изкара извън нерви.

Тя се приближи и го целуна.

-Как мина?

-Как очакваш? Имам чувството, че искаше да ме убие с поглед.

-Не обвинявай татко, мили. Под голямо напрежение е в последно време.

-Не съм виновен аз, че Пънк се е прикрил така добре. Хората ми претърсват Чикаго от седмица, но засега без успех. Не мога да щракна с пръсти и проклетият сектант да се появи пред баща ти, сервиран като печено прасе.

-Straight edge-овете не са сектанти. - отбеляза Стефани. Обичаше да го дразни като го поправяше и той го знаеше.

-Така ли помагаш на съпруга си?

-Не мога да ти помогна по никакъв начин, освен с някой друг съвет.

Прекъсна ги отварянето на вратата. Двамата се отместиха встрани, а от стаята излезе мъж с масивно телосложение. Беше с размерите на Хънтър, но се различаваха в лицата. Докато Хънтър от години не променяше стила си, а именно дълга коса и къса брада, то Дейв Батиста, човекът, който излезе от офиса, бе с почти гола глава и гладко обръснат. Чифт черни очила скриваха очите му, но Хънтър можеше да усети под тях задоволството на бившето си протеже. Батиста затвори вратата след себе си и хвана стария си ментор за рамото.

-Не се тревожи. Ще го хванеш, рано или късно.

-Иначе какво? Ти ще се заемеш?

Батиста се усмихна.

-Да, Хънтър. Ако ти се издъниш аз ще се заема. И ще се справя. Здравей, Стеф!

Тя му вдигна ръка за поздрав, след което погледна към изпънатото лице на съпруга си. Хънтър не свали поглед от Батиста за около минута, дори когато втория изчезна зад ъгъла на коридора.

-Какво беше това? - попита Стефани.

-Неблагодарното животно се е превърнало в домашен любимец на баща ти. Постоянно е с него, върши каквото баща ти нареди.

-Някога беше домашен любимец за теб, а ти беше домашен любимец на татко. Помниш ли?

Остроумието й го подразни отново. Погледна я обвинително, за да го разбере.

-Трябва да вървя. - каза - Ако не открия Пънк скоро баща ти няма да е щастлив.

-Може би имаш нужда от помощ, мили. Поговори с Дейв. Бяхте добри приятели някога. Може да работите заедно по този проблем.

-Аз и Батиста никога не сме били приятели, не разбираш ли? Аз го използвах, за да постигам целите си, по същия начин по който той използва мен, за да се издигне в Корпорацията. Батиста е грешка, за която сега плащам, и нямам никакво намерение да го моля за помощ. А и след като успеем... ако успеем най-вероятно баща ти ще отдаде заслугите изцяло на него, а за мен няма да остане нищо.

-Тогава говори с Шейн.

-И как точно Шейн ще ми помогне с това?

-Брат ми е умен. Ще измисли нещо.

Самоувереността на семейство МакМеън. Единственото, което Хънтър можеше да направи бе да се усмихне леко. Това изглежда зарадва Стефани, а когато беше щастлива мълчеше. Точно в този момент не му се искаше да я слуша повече и реши да се съгласи.

-Добре, ще говоря с Шейн.

-Така те искам. - отново го целуна, след което продължи по коридора, за да върши своята работа. Или поне това, което тя считаше за работа, тъй като Хънтър бе на мнение, че жена му бе в голяма степен безполезна, поне що се отнася до дейността на Корпорацията. Но това не бе на дневен ред - сега трябваше да се концентрира върху залавянето на Пънк.

***

Шейн МакМеън бе в началото на 40-те, но изглеждаше на около двадесет и шест-седем години. Леко пълен, но в никакъв случай дебел, винаги облечен елегантно, с гладко младежко лице и характерната за макмеъновци двойна брадичка. Малкото бели косми над ушите му бяха единственото нещо, което подсказваше за възрастта му. Беше младолик не само на вид. Работеше от сутрин до вечер, често не се прибираше. Трябваше да живее двойнствен живот - от една страна се грижеше за фирмените дела на компанията на баща си Винс. Продуцентски къщи, издателства, лигата за американски футбол - всичко, свързано с World Entartainment, Inc., минаваше през неговите ръце в една или друга степен. От друга страна се занимаваше с маркетинга на бизнеса в сянка на баща си - откриваше нови пазари за дрогата, водеше преговори и често поставяше живота си в опасност в опит да увеличи приходите от нелегалния бизнес. Определено беше мотивиран и точно това беше качеството, което Хънтър харесваше в брата на жена си. Това беше нещото, по което двамата си приличаха - желанието да се издигнат. През годините между тях се бе създала лека вражда заради стремежа им да наследят Корпорацията, но това винаги оставаше на заден план щом имаха нужда един от друг по семейни въпроси. Шейн уважаваше семейните традиции, а те включваха и съпруга на сестра му.

Точно заради това Хънтър се приближи към офиса му с очакване за успех. Може би наистина Шейн щеше да му е от полза.

-Добър ден, господине! - каза секретарката. Изглежда беше нова, защото Хънтър не я познаваше.

-Добър ден. Г-н МакМеън в офиса си ли е?

-Да, но не желае да го безпокоят.

-За мен ще направи изключение, обадете му се.

-За кого да предам?

-Хънтър Хърст Хелмсли.

-Благодаря ви.

Докато тя информира Шейн, че го търсят Хънтър огледа гърдите й, част от които се показваше подканващо между краищата на бялата й риза. Ако я беше срещнал другаде, далече от Стефани, може би щеше да отдели известна сума за една-две вечери и приятна вечер в хотел.

-Г-н МакМеън ще ви приеме.

-Благодаря! – тръгна да влиза, но се спря почти мигновенно – Извинявай, но май си нова, защото по принцип хората тук ме познават. Може ли да знам името ти?

-Да, господине. – гърдите не бяха нещо невиждано, но имаше наистина сладки лице и усмивка. - Казвам се Кели.

-Кели коя?

-Кели Кели.

-Да, но коя Кели?

-Кели. – каза русокосата секретарка бавно. Хънтър я удостои само с един празен поглед, от онези, с които човек по принцип гледа не хора, а предмети, след което й се усмихна и влезе в офиса. Шейн стоеше над бюрото си, четейки някакъв вестник.

-"По последни данни се очакват още straight edge прояви в няколко града из страната." - зачете той, без да вдига очи от вестника - "Броят на въздържащите се от алкохол, цигари и наркотични вещества граждани се увеличи двойно през последния месец. Въпреки че лидерът на движението Straight Edge Society - CM Punk, все още е в неизвестност, проявите на неговите последователи продължават. Дали пък не ни очаква една цялостна Straight Edge реформа в Щатите?". Можеш ли да повярваш на тези глупости?

-Да, Шейн, добре съм. Благодаря, че попита.

-Да, да, извинявай. Просто се изнервям, четейки това. Тези хора се превръщат в сериозен проблем, Хънтър. Мисля, че трябва да се заемем с намирането на този CM Punk по-сериозно.

-Да, точно за това исках да поговорим. - Хънтър седна на един от столовете пред Шейн, чудейки се как да започне разговора - Знаеш, че баща ти възложи задачата за откриването на Пънк на мен.

-Да. – той хвърли вестника настрани.

-Проблемът е, че нещата не вървят. Сигурен съм, че копелето е в Чикаго, но не мога да го открия, а баща ти наистина започва да ми притиска.

-И искаш помощта ми?

Толкова прям. Хънтър се намести в стола си, въпреки че това нямаше да го накара да се чувства по-удобно.

-Всъщност да. Не бих отказал малко помощ.

-Не.

-Моля?

-Нямам намерение да ти помагам.

-Но защо? - Хънтър се насили да се усмихне, въпреки че не му беше до това.

-Защо ли... - Шейн въздъхна - Първо защото имам адски много работа. Действията на Пънк и тези негови... сектанти се превръщат в наистина сериозен проблем. Клиентите ни не искат да купуват, защото те самите остават без клиенти. А сега дори правителството смята да засили мерките си срещу разпространението и продажбата на дрога, така че може да пострадаме сериозно.

-Корпорацията е недосегаема.

-Не мисли така. Спасява ни това, че имаме друг бизнес, който успешно отвлича вниманието. Бизнес, който смея да твърдя, че поддържам почти сам, докато вие не се справяте успешно със своите задачи.

-Шейно...

-Остави ме да довърша. Втората причина е, че наистина нямам желание да ти помагам точно за подобно нещо. За задача, която баща ми ти е дал. Прости ми, но знаеш, че имам намерение да наследя това, което съм си заслужил, а ти от доста години се опитваш да ми го отмъкнеш под носа.

-Не е вярно. - сопна се Хънтър.

-Вярно е. – прословутият инат на семейство МакМеън. Винаги бе по-разумно да се съгласиш с тях или да дадеш уклончив отговор.

-Дори да е вярно досега винаги сме си помагали. А и сега не става дума за подмазване пред баща ти, а за моето оцеляване. Батиста е постоянно с него и имам чувството, че скоро може да стана излишен наоколо.

-И обвързаността ти със семейството да се ограничат до това да си съпруг на сестра ми?

-Да.

-Това ще бъде страхотно. - Шейн се засмя - Виж, Хънтър, винаги сме си помагали, да. Но в момента имам да мисля за адски много неща и не мога да отделя никакво време, за да ти помагам да търсиш Пънк. А и може би когато се провалиш баща ми ще осъзнае, че има само един син.

Хънтър поглади брадата си с ръка. Все пак Шейн се беше оказал по-твърд отколкото предполагаше. Нямаше смисъл разговорът да продължава.

-Добре, Шейно. Съжалявам, че загубих времето ти. Ще се оправя някак. - стана от стола.

-Вярвам, че ще се справиш. Жалко, че с Батиста не се разбирате в последно време, иначе можеше той да ти помогне. Добър приятел би ти бил от полза.

"Добър приятел...". Думите отекнаха в главата на Хънтър. Без дори да каже "довиждане" на Шейн той излезе от офиса и се запъти към асансьора. Знаеше точно кого да потърси за помощ.

--------------------------------------------------

И сега малко пояснения (нека има). Първо за Пънк - след като сте прочели тази част сигурно вече ви е станало ясно, че няма да има само 1 човек, който ще разказва историята, т.е. Мат не е главния герой. Има главни герои в разказа, но кои са ще стане ясно едва към края, предполагам. Не знам кой на кого ще марква, не е и моя работа, просто се опитах да пресъздам едни достоверни образи на хората, които гледаме всяка седмица. Второ - няма да има кой знае колко герои. Мисля, че в първи сезон има 13 действащи лица (+/- един-двама), всичките по някакъв начин свързани с кеча. Някои от тях обаче са само бегло споменати (мъртвият Джеф Харди), други се появяват в някои глави буквално за няколко реда (Кели Кели, благодаря на Джерико за предложението), трети ще се появяват само в 1 глава и дотам. Като казах глави да спомена бройката - първи сезон на Ties that bind ще е с 8 глави, 2 от които вече публикувани. Всъщност 8 не е крайната цифра, защото нещата могат да се поразтегнат малко и до 9-10 глави, зависи от това колко текст ще ми е нужен за финалните моменти. Колкото до детайлното писане - мисля, че не е чак толкова детайлно :D В смисъл... не обръщам кой знае колко внимание на фона (освен в първа част), а наблягам повече на разговорите като се опитвам да са правдоподобни и въздействащи. От Чандлър се уча. И за финал отговор за предложението на Болката - ако слагам място преди пряката реч поста ще се разшири излишно, а едва ли ще помогне много за лесното четене на текста. На местата където има по няколко реплики, при това кратки, една след друга подобно действие би било доста... странно. А и така прилича на книга :D Ами това е. Благодаря на Pain и G за коментарите, както и на останалите трима (мисля), които са го прочели :D

  • Upvote 4
Link to comment

Доста добра история, продължавай в същия дух. :)

  • Upvote 1

[center][img]http://photos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc3/hs503.snc3/26423_386640321837_593986837_3785684_7340709_n.jpg[/img][/center]

[center][size="4"][b]НА КОЛЕНЕ, МАДАФАКА ![/b][/size][/center]

Link to comment
BoRn_2B_GoD

ТРЕТА ГЛАВА

Reggie's Rock Club бе горе-долу известно място за всички почитатели на тежката музика. Тук можеше да се чуе почти всеки жанр, в който китарите бяха от основно значение. Проблемът му обаче бе, че ръка в ръка с музиката вървяха и алкохол, цигарен дим и наркотици. Това караше Пънк да се чувства изключително некомфортно на това място. Потни рокери със съмнителна хигиена, стояха редом с надрусани или пияни тийнейджъри, дошли да се забавляват тук, карайки телата си да се борят с отровата в тях. Ако имаше оръжие Пънк не се съмняваше, че щеше да открие стрелба. В този момент не искаше да се опитва да спаси никой от тези хора. Искаше просто да спаси света от тях.

Осветлението бе загасено и той се раздвижи на неудобния дървен стол. Поне беше сам на масата. Прожекторите осветиха сцената и я видя. "Все така красива", помисли си. The Luchagors изчакаха овациите да притихнат и започнаха с изпълнението на "Already Gone". Пънк не слушаше кой знае колко внимателно, тъй като се бе съсредоточил в това да наблюдава Ейми. Беше сигурен, че тя не го е видяла, а дори да беше качулката на суичъра му пречеше тя да го разпознае. Заслуша се в песента...

She might be an angel

If she could breathe to preach

She's fallen so far under

And she still scratches to reach

Усмихна се. Поне тази част от текста му хареса. Замисли се за това какво точно да й каже и как да го поднесе. Знаеше, че ще се разстрои. Докато мислеше песента вече бе свършила и сега вече трябваше да привлече вниманието й. Свали качулката и се загледа право в нея без да мърда, докато пияниците и наркоманите около него пляскаха като луди. Тя се поклони няколко пъти и огледа публиката. В този миг го забеляза. Той го усети по изражението й. Докато другите от бандата се прибираха зад кулисите, Ейми слезе от сцената и се насочи към него. Преди той да успее да реагира, ръцете й вече го бяха обгърнали, а устните й се впиха в неговите. Една сладка целувка, която определено си струваше висенето в този клуб сред всички тези грешници.

-Къде, по дяволите, беше? - каза тя, а долната й устна трепереше.

-Трябваше да се покрия. Нещата станаха... сложни. Има ли някое по-скришно място, където да поговорим?

-Да, има няколко стаички отзад за бандите. Ще изчакам останалите да съберат нещата ни и ще дойда да те извикам. Ще бъдем сами.

Пънк кимна.

-Няма да си тръгнеш, нали? - попита тя.

-Не. Ще изчакам.

-Ок. - Ейми се усмихна и с все още треперещи ръце се върна на сцената, а оттам и зад кулисите. Съпроводиха я скандирания "Лита! Лита! Лита!" от пияната публика. Харесваха я, а това не се харесваше на Пънк. Тя бе негова.

След около половин час тя се появи отново и го хвана за ръката. Пънк бе доволен. Стоенето след цигарения дим и всички тези хора не му понасяше добре, а и се страхуваше, че може да бъде разпознат от погрешния човек. Не биваше да рискува. Ейми го повлече из някакви коридори в залата. Минаха през двама охранители и изглежда стигнаха до вратата, която им трябваше. Малка табелка с надпис "Съблекалня - участници" стоеше закачена на вратата. Ейми бръкна в джоба си, извади някакъв ключ и се зае с отключването на вратата. В този момент обаче се отвори друга врата и в коридора излезе русоляв мъж, с къса коса и смешно разрошен бретон. Беше облечен с дънки и кожено яке, а малък синджир бе прилепнал плътно по врата му. Пънк го позна на секундата и реагира веднага. Придърпа с една ръка качулката пред лицето си, след което избута Ейми, хвана дръжката на вратата и влезе в съблекалнята. Онзи тъкмо минаваше покрай тях.

-Хей, Ейми, страхотно шоу! - каза той докато Пънк вече бе в съблекалнята с гръб към вратата.

-Благодаря ти, Крис. Постарахме се. Доволен ли си?

-Повече от доволен. Ще ви потърся за ново участие възможно най-скоро.

-Ще се постарая да те вмъкна в графика.

-Знам, че ще го направиш. - засмя се мъжа. -Кой е късметлията?

Ейми погледна вътре в съблекалнята към все още стоящия с гръб Пънк. Той го видя благодарение на голямото огледало пред себе си. Качулката все още беше пред лицето му, така че се надяваше онзи да не види него.

-Стар приятел.

-Не го карай да чака, изглежда доста бърза да останете насаме. - Крис се разсмя и продължи по коридора.

Ейми влезе в стаята и затвори вратата.

-Какво беше това?

Вместо да й отговори Пънк се обърна, отиде до вратата и я отвори. Огледа коридора, след което отново я затвори.

-Какво правеше той тук?

-Кой?

-Джерико! - каза го прекалено силно.

-Той е мениджър на клуба.

-Какво?!?

-Да. Започна наскоро след като клубът беше продаден. Симпатичен мъж е, но не е мой тип, бъди спокоен.

-Не, не... не е това. Просто... кой е собственик на клуба?

-Мисля, че фирмата се казваше WE. Не знам какво означава.

-World Entartainment. Toва обяснява всичко. - каза той замислено.

-Какво обяснява? За какво говориш? Каква е тази параноя?

-Знаеш, че ме търсят.

-Търсят те от полицията, не мениджърите на клубовете, в които пея.

-Повярвай ми, ако беше разбрал кой съм Джерико щеше да е доста по-заинтересован от мен отколкото биха били ченгетата.

-Защо?

-Защото работи за неподходящите хора. Ще те помоля да не споменаваш на никого за мен. Поне за момента.

-Казвал си ми го и преди. Не съм казвала на никой. - прозвуча тъжна. Седна на един стол и посегна към кутийка с бира, стояща на шкафчето пред огледалото. Усети погледа на Пънк върху себе си, остави кутийката и притисна ръце до лицето си.

Пънк коленичи пред нея и пое ръцете й в своите.

-Съжалявам. Просто нещата са сложни, както ти казах. Рискувах много идвайки тук.

-А защо дойде?

-За да те видя естествено.

-О, сетил си се. - иронична усмивка плъзна по устните й, а в очите й се бяха струпали сълзи.

-Не говори така. Ако нещата бяха нормални щях да съм с теб постоянно. Просто сега не е възможно.

-Да, знам. Обществото преди всичко, нали?

-Не ме обвинявай.

-Не те обвинявам. Това, което правиш е добро. Помагаш на хората да се оттърват от пороците си, да водят по-добър живот. Бориш се за промяна. Това е едно от нещата, които харесвам. Просто ми се иска да можехме да сме по-често заедно.

-И аз искам същото, но...

-...в момента нещата са сложни. - довърши тя. Пънк разбра, че в момента не е особено убедителен. И все пак трябваше да продължи.

-Ейми, има нещо друго, което трябва да ти кажа.

-Слушам те.

Той изчака. Трябваше да е внимателен.

-Джеф Харди е починал.

Ръцете й застинаха в неговите. Дъхът й спря. Сълзите най-накрая си проправиха път навън.

-Но... как? Откъде знаеш?

-Брат му дойде при мен. Джеф е починал от свръхдоза.

-Мат е идвал при теб?

-Да, вчера.

Тя замълча и се отдаде на завладялата я тъга. Заплака и се сви, а Пънк я прегърна. Бяха се запознали в нощта, когато той бе посетил цирка, в който участваха Мат и Джеф. Беше му направила впечатление още тогава, но Фестъс, сегашния Люк Галоус, тогава се бе оказал основната му цел. Той беше душа, жадуваща за спасение, а Ейми нямаше нужда от такова. Можеше да се оправя сама. Пънк го бе осъзнал още докато я гледаше как скача от въже на въже заедно с братята Харди. Прецизност, точност, страст във всяко едно движение. Да, определено го бе впечатлила. Само че тогава тя бе обвързана с Мат Харди и Пънк реши да притъпи желанието си за флирт и да се съсредоточи в това да измъкне Люк от ада, в който живееше. След това обаче съдбата го срещна отново с Ейми, която бе част от един от първите концерти в подкрепа на straight edge движението. Мат вече не бе част от живота й и нямаше пречка за двамата да бъдат заедно. Връзката им стана факт, макар и да се виждаха рядко. Сега обаче тя беше до него, а той трябваше да дели вниманието й с паметта на мъртвец... и спомена за бившо гадже.

-Джеф не трябваше да умира... – каза тихо тя през сълзи.

-Не трябваше.

-Той беше добър...

Беше наркоман и то такъв, който не искаше да признае проблема си. Според Пънк те трябваше да умират, защото не си струваха усилията.

-Предполагам. Виждал съм го само веднъж.

-Помня. - каза Ейми, видимо по-спокойно. Бузите й бяха почервеняли от сълзите - Запознахте се в нощта, когато ние с теб се запознахме.

-Да. Спомням си, че бяхте колеги и приятели. Реших, че ще искаш да знаеш.

-Благодаря ти.

-Няма нужда да ми благодариш.

-А какво е правил Мат при теб?

Въпросът, който се стараеше да отбегне все пак дойде.

-Искаше... помощ.

-За какво?

-Мисли си, че знае кой е снабдявал брат му с наркотици.

-И?

-Иска отмъщение.

Ейми се отдръпна.

-Мат не е такъв.

-Смъртта променя хората. Особено когато е на близък човек.

-Аз също съм наранена от смъртта на Джеф, но няма да тръгна да убивам наркодилъри.

-Може би с Мат не сте чак толкова еднакви. - грешка. Не трябваше да казва това - А и той не иска дилърите. Той се цели по-нависоко. Иска тези, от които тръгва дрогата.

-Хора, които познаваш?

-Хора, за които имам информация. Хора, които от известно време ме искат мъртъв.

-Значи за това се криеш... не заради полицията, а заради наркобосове.

Пънк се изправи и седна на друг стол, точно пред огледалото.

-Наркобосове, шефове на тютюневи фабрики, производители на алкохол. Доста хора не ме искат сред живите, но наркобосовете са най-опасни. Разбираемо е.

-Ще му помогнеш ли?

Този въпрос го изненада.

-Не.

-Защо не?

-Защото това, което иска да направи е глупаво. Може да струва много не само на него, но и на мен, а и на цялото Общество.

-Обществото преди всичко...

-Не говори така. - Пънк се ядоса - Просто то е по-важно от желанието за мъст на един наранен брат.

-А една наранена приятелка на покойника? Нейното страдание не е ли важно?

-Важно е. Но сама каза, че не искаш отмъщение и няма да тръгнеш да убиваш когото и да било.

-Няма. Но поне мога да дам съвет на Мат. Да го откажа от тази налудничава идея. Той има нужда от някого до себе си и това мога да бъда аз. Мога да му помогна. Заради приятелството ни... заради Джеф...

"Заради някогашната ви връзка", помисли си Пънк и стисна юмрук. Стана от стола и отново коленичи до нея.

-Не искам да пострадаш. - каза го убедително, но чуваше истинските думи в главата си. "Не те искам до него."

-Няма да пострадам. Мога да се пазя, а и ако успея да го разубедя той няма да се забърка в неприятности.

-Може би вече се е забъркал.

Тя го погледна изплашено.

-Тогава трябва да му се обадя възможно най-скоро.

-Не, не, не. Позволи ми аз да се погрижа. Съжалявам, че му отказах помощта си. Ако знаех, че би искала да му помогна щях да го направя. Позволи ми да ти се реванширам. Ще го намеря и ще говоря с него. Ще го откажа от идеята да търси отмъщение. Обещавам!

-Благодаря ти, но може би е по-добре да го видя. Нещата между мен и него не приключиха добре. Дължа му извинение. Ако съм до него сега ще мога да му се реванширам.

-Не трябва да се реваншираш на никого, Ейми. Успокой се и остави на мен да се погрижа. Ще се постарая да те информирам за това как е протекъл разговора ни. Става ли?

Тя си пое дълбоко въздух и затвори очи.

-Става. Но моля те бъди внимателен.

-Ще бъда. Разбирам какво му е в момента. - Пънк погледна часовника на масичката пред огледалото - Става късно, трябва да вървя. Има ли някакъв заден изход? Не искам да минавам отново през клуба.

-Има. – тя забърса очи - Излизаш в коридора и продължаваш в обратната посока на тази от която дойдохме. След това свиваш в коридора вляво. Последната врата е изход. Пазачът отвън няма да ти направи проблем щом се опитваш да излезеш, а не да влезеш.

-Ок. - той я целуна отново. Първо по устните, след това по челото - Тръгвам тогава.

Стана и излезе от съблекалнята. Преди да затвори вратата, Ейми също излезе в коридора до него, дръпна качулката му назад и го целуна, сграбчила с длани косата му.

-Обади ми се възможно най-скоро.

-Ще го направя. - усмихна се той.

-И още нещо... не си казал на Мат за нас, нали?

-Не съм.

-Благодаря ти.

Сега тя отвърна на усмивката му, след което се прибра обратното в съблекалнята и затвори вратата. Пънк се огледа, след което вдигна качулката и тръгна към изхода. Това, което не забеляза, бе малката охранителна камера, разположена в края на коридора.

  • Upvote 3
Link to comment

Добра глава.Може би лееееко лигава,но аз не обичам твърде много да чета любовни истории(и да пиша за тях). :P Но трябва да ти призная,че си се справил адски добре с това,респект за тебе.Беше ясно,че Пънк все пак ще помогне на Харди,въпроса беше само какво ще го накара да го направи.Така че намесването на Лита е добро.Очаквам и някакви интриги между тях тримата,щом Мат не знае нищо за връзката им."русоляв мъж, с къса коса и смешно разрошен бретон" хаха,тука веднага се досетих,че е Джерико. :D А при това "Ако имаше оръжие Пънк не се съмняваше, че щеше да открие стрелба." си представих как брадясълия ги избива всичките с луд поглед в очите. :D Засега историята върви добре,но малко бавно и трябва екшън в някоя от следващите глави. :P

Edited by The Pain

9MLnN5Y.gif

Link to comment
BoRn_2B_GoD

Бележка в отговор на Болката: Екшън ще има скоро, но не в тази глава. Има време, а и идеята ми е да наблягам повече на взаимоотношенията на героите и диалозите. Смотана работа, знам... хъхъ.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хънтър паркира взетото под наем BMW пред църквата и слезе от колата. Огледа сградата. Не бе голяма, но скоро бе направен добър ремонт - стените бяха боядисани в бяло, а кръстът отгоре като че ли бе позлатен. Странно за такава малка църква, помисли си Хънтър. Махна слънчевите очила и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си, след което пооправи вратовръзката си. Рядко се случваше се да посети подобно място, но винаги държеше да изглежда спретнат. Имаше нещо в църквите, което всяваше респект в него.

Мина през отворената врата и се зарадва, че сянката на църквата го е спасила от горещото тексаско слънце. Ремонтът личеше и отвътре. Сградата бе подсилена с няколко допълнителни колони, пейките бяха наскоро лакирани. И въпреки това в църквата нямаше почти никой, но може би късния следобеден час бе причината за това. Хънтър все пак продължи напред и приближи единствената фигура в пустата зала. Мъжът бе седнал на една от пейките и се бе привел напред към друга, с поклонена глава и хванати една за друга ръце пред нея. Светлата му дълга коса бе завързана на опашка. Хънтър се приближи и седна до него.

-Здравей, Шон.

Мъжът въздъхна.

-Здравей, Хънтър. - говореше тихо, но пак можеше да се усети, че гласът му бе гърлен и ръмжащ.

-Как си?

-Добре съм. Моля се, както виждаш.

-Да, ти в последно време май отделяш доста време за това.

-За какво си дошъл, Хънтър? - мъжът продължи да говори без да надига глава и да поглежда събеседника си.

-Исках да поговорим.

Това вече привлече вниманието на другия и той надигна глава и погледна Хънтър. Леко набола брада, светла като косата му, покриваше лицето му. То пък изглеждаше някак изтощено. Примирено, може би. В очите му Хънтър видя спокойствие. Спокойствие и смиреност, думи, които някога дори не бяха част от речника на Шон Майкълс.

-За?

-Доброто старо време. - усмихна се насила Хънтър.

-Не ме баламосвай. Кажи ми защо си тук.

-Така да бъде. Става дума за работа.

Майкълс се обърна отново напред и впери очи в статуята на Исуус Христос.

-Това е свято място, Хънтър.

-Знам, но реших, че е по-добре да дойда тук, отколкото да те чакам у вас. Съпругата ти, Ребека, ме изпрати насам. Браво на теб, между другото. Тя е много красива и учтива жена.

-Тя е ангел. Благодаря на Бога, че ми я прати.

-Да, може и така да е. Виж, Шон... имам леко затруднение.

-Ако искаш пари не мога да ти помогна. Но като гледам костюмът не е това.

-Не става дума за пари. Старият ми даде задача, с която не мога да се справя. Имам нужда от помощта ти.

-Пенсионирах се. Знаеш го.

-Не говори глупости. - отсече Хънтър - Знаеш, че никога няма да се откажеш. Не ти ли липсва тръпката? Не ти ли липсват старите времена?

-Старите времена... - Шон се усмихна - Времена на секс, наркотици и алкохол. Времена, в които съм извършил повече грехове от всички хора, посещаващи тази църква и молещи за опрощение. Не, Хънтър, не ми липсват старите времена. Открих покой и съм щастлив.

-Как може да си щастлив? Беше щастлив някога, когато работеше. Когато дивеехме заедно. Когато никой не можеше да застане на пътя ни.

-Това остана в миналото. Минало, което се опитвам да забравя.

-И какво правиш сега? Имаш си спретната къща и жена, молиш се по цял ден? Какво работиш? Мияч?

-Съветник по охраната съм. Работя за "Лейфилд Енърджи". Изготвям плановете за охранителните системи на заводите им за напитки, както и върша някои други дребни неща за собственика от време на време.

-Тоест си се превърнал в роб на някое дебело тексаско копеле?

-Млъкни, Хънтър! - изкрещя Шон - На теб може да ти се струва невероятно, но в момента имам живот, който харесвам. Имам почтена работа, красива и добра жена, ходя на църква и помагам за поддържането й при всяка възможност. Животът ми е прекрасен без...

Шон замълча за секунда и Хънтър реши да довърши вместо него:

-Без убийства. Разбирам.

-Надявам се...

-Разбирам, че само един провал бе достатъчен, за да те сломи. Да сложи край на онзи Шон Майкълс, който познавах, и да те превърне в това... това, което си днес.

-Не можеше да не ми напомниш, нали? – усмихна се насила Шон.

-Да, защото ти не се провали наистина. Никой не считаше, че си се провалил, освен самия ти. Той умря, Шон. Всички го видяхме.

-И всички видяхме лицето му из новинарските емисии ден след това. Видяхме го жив и здрав. Не, Хънтър, не успях. Той не умря. Каквото и да ми говориш това си беше провал. Единственият ми провал, най-големият ми провал. Но повярвай ми... това не е единствената причина да се пенсионирам.

Хънтър замълча. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да подходи. Реши, че ако признае поражението си може би Шон ще премисли.

-Така да бъде, приятелю. – каза – Съжалявам, че те помолих за подобно нещо. Не трябваше.

-Не ме карай да те съжалявам, Хънтър. Няма да ти помогна.

-По дяволите, Шон! – нервите на Хънтър не издържаха след като малката му игричка бе разгадана – Нямаш никаква идея на какво съм подложен, нали? Нямаш никаква идея на какво напрежение съм подложен от стария.

-Имам. – отвърна все така спокойно Майкълс – Работих за него доста години. Знам какво е да си най-любимият му човек на света, знам какво е и да те обвиня за всичко, което не му харесва. Кажи ми... тази твоя задача... каква е?

-Винс иска CM Punk.

Майкълс отвори очи по-широко.

-CM Punk… Значи все пак Корпорацията се чувства застрашена от Straight Edge обществото...

-Виждал, че си мислил по въпроса.

-Малко. Наркотиците са проблем на цялото общество. Тази... тази секта също.

-Ти на чия страна си? – попита Хънтър.

-Има ли значение? – Майкълс погледна Хелмсли и се усмихна, този път по-искрено. Хънтър го усети – Трябва да вървя. Имам някои работи за вършене вкъщи, а и утре ме чака тежък ден.

-ОК.

Хънтър стана от пейката и Майкълс мина покрай него.

-Ако искаш може да останеш за вечеря. Но ще те помоля да не говориш за работа.

-Благодаря, Шон, но ще откажа. Ще се върна в Стамфорд, а след това може би ще ми се наложи да пътувам до Чикаго.

Майкълс поклати глава.

-Да. По-добре. Имаш работа за вършене.

-Шон... длъжен съм да попитам за последно. Сигурен ли си, че не можеш да ми помогнеш?

Майкълс се спря в средата на пътеката и се обърна.

-Съжалявам, Хънтър. Едва ли има нещо на този свят, което би ме накарало да заменя този си живот за предишния. Съжалявам.

След тези думи той се обърна, продължи по пътеката и излезе от църквата. Хънтър постоя изправен, хвърли едно око назад към статуята на Исуус и й се усмихна измъчено.

-Има ли смисъл да моля теб за помощ?

Засмя се тихо, след което тръгна към вратата на църквата. Вече нямаше работа тук.

Link to comment

По принцип досега не съм коментирал,а и е нямало голяма причина - надали ще ти кажа нещо много съществено,което да промени цялостната ти насока(а и не искам де). :D Историята просто ме разбива тотално.Адски е интересно.Надявам се да не забравиш за всичко след седмици и да видим и втори,а защо не и трети сезон. :) Начина,по който е пресъздадено всичко,ролите,които си избрал,за всеки,цялостния продукт - всичко това е уникално!Едно голямо БРАВО! :)

  • Upvote 1
Link to comment

"Лейфилд Енърджи" :D :D :D това ме разби!!

Като идея дневникът ти продължава да радва, въпреки че лично аз не съм доволен от фактът, че вземаш истории които вече са се случили в WWE като един корен.. общо взето дори пресни такива от компанията. Писането е TOP NOTCH и самият главен елемент -> "хипи" сблъсък между отделени общества и движещи света "лоши" корпорации е стабилна идея, която винаги може да търпи развитие. Харесва ми подходът ти и определено от сега виждам една mind blowing развръзка към края като се съберат всички герои "под общ знаменател" уж случайно или не до толкова.. Евала за продълженията!

Edited by G
  • Upvote 2
Link to comment
BoRn_2B_GoD

ПЕТА ГЛАВА

Таксито спря и Галоус даде няколко банкноти на шофьора. Той само махна с ръка.

-Не, няма да ми плащате. За мен беше чест.

Пънк се надигна от задната седалка и докосна с ръце обръснатата глава на шофьора.

-Това са силни думи, Джейми. Но ти благодаря.

-Ти си вдъхновението на всички ни, ние трябва да ти благодарим. Да ви изчакам ли тук?

-Не, тръгвай. – каза Пънк. Качулката все още скриваше лицето му – Може да се забавим.

Шофьорът кимна. Изчака ги да слязат, след което потегли. Пънк проследи таксито с поглед, докато Люк оглеждаше наоколо.

-Струва ми се чисто. – каза той.

-Искаш да кажеш, че го няма?

-Искам да кажа, че няма ченгета.

-Това е добре. – промърмори си Пънк, и с ръце, прибрани в джобовете на сиучъра, тръгна предпазливо към North Avenue Bridge. Коли минаваха по моста и той се постара да застане така, че никой от шофьорите или пътниците им да не може да види лицето му. В случай, че някой се загледаше. Когато стигна до самия мост се спря и изчака Галоус, който вървеше по-бавно отзад, да го настигне. Люк се оглеждаше на всички страни. Беше облечен с късо яке, а на главата му имаше най-обикновена тънка зимна шапка. Лицето му бе открито и Пънк се притесняваше, че някой може да познае и него. А това не трябваше да става.

Когато Галоус стигна до Пънк, вторият му кимна да се спусне под моста. Люк продължи напред по затревения участък и се спря близо до брега. Гледаше надясно, към моста. Пънк забеляза, че Галоус се спря рязко и лицето му придоби изненадан вид, но все пак даде знак, че всичко е наред. Пънк продължи надолу под тревата, докато охранителят му вече се бе скрил под моста и разговаряше с някой. Пънк се усмихна, тъй като това беше знак, че Мат Харди е дошъл на срещата. Усмивката обаче слезе от лицето му когато се озова под моста. Харди беше там, но не беше сам. Слаб мъж с тъмна кожа и смешна коса, облечен с кремав костюм, стоеше от лявата му страна. До него имаше друг мъж. Много висок, както отбеляза на себе си Пънк. Беше над 2 метра, може би гонеше 2 метра и половина, имаше широки рамене и дълга, но рядка коса. Интересно бе откъде е успял да си намери дрехи с негов размер, тъй като гигантът носеше яке и панталони, които не изглеждаха кой знае колко тесни въпреки размерите му.

Галоус видя изненадата по лицето на Пънк и се върна няколко метра назад при него.

-Имаме малък проблем.

-Виждам. – промълви лидера на straight edge обществото и се приближи още малко.

-CM Punk, - каза Харди високо – искам да те запозная с приятелите ми – това е Раджин Сингх, – мъжът с кремавия костюм се поклони – а това е брат му, познат като Великия Кали.

-Моля?!? – Пънк не успя да сдържи смеха си. Не знаеше дали смехът се появи заради името на гиганта или заради недоволството от факта, че Харди е домъкнал компания.

-Двамата работеха в цирка. – прошепна Галоус на ухото му – Напуснаха малко преди ти да ме измъкнеш оттам. Някакви проблеми с визата.

Пънк му даде знак с ръка, че информацията е достатъчна, след което се обърна отново към Мат:

-Мат, приятелю, мислех, че ще сме сами.

-Съжалявам, CM. Вече не мога да поемам рискове. Разбуних духовете и може би имам нужда от защита. Точно като теб. – той погледна Люк.

-Мат, Мат… Люк е с мен, защото му имам пълно доверие, а предполагам и ти. Все пак той беше свръзката между нас, помниш ли?

-Не се тревожи. – отвърна Харди – Приятелите ми не са тук да ме пазят от вас, а по принцип. Както казах вече не е безопасно.

-Какво си направил? – попита Пънк с любопитство.

-Сутринта публикуваха интервю с мен в “Chicago Tribune”. Разказах им всичко – за смъртта на Джеф, подозренията на полицаите, че дрогата, която е купувал е част от стоката на Корпорацията. Във вестника има смели журналисти, оказа се, че някои и преди са разследвали тази организация без успех. Изгълтаха историята като топъл хляб и сега всички ще разберат, че някъде там разни костюмирани нещастници организират продажбата на наркотици и карат семейства да страдат.

CM Punk пребледня и заклати глава невярващо.

-Не, не, не… глупак! – изкрещя в лицето на Харди. Гигантът до Мат се размърда и Пънк се дръпна рязко – Нормален ли си? Отговори ми! Знаеш ли какво си направил? Привлякъл си вниманието им насам, към Чикаго. Те вече ме търсят, знаят, че съм тук, но се надявах след време да спрат да душат из града. Сега обаче ще засилят присъствието си тук, търсейки и теб! Глупак!

-Аз поне предприемам някакви действия, докато ти се криеш и проповядваш от сенките. А и откъде си толкова сигурен, че те търсят?

Пънк замълча и погледна Харди с ненавист. Опита се да се успокои и тонът му стана по-мек:

-Имам си източници. Но те едва ли ще могат да ми помогнат сега, когато ти си раздул историята за брат си и си поставил светлината на прожекторите право върху нас. Не можеш да си представиш колко рискувам с това, че съм тук сега. Но дойдох заради теб! Дойдох, за да ти помогна! Дойдох, защото Люк ме помоли да го направя. – Галоус погледна Пънк едва не издавайки лъжата. Люк знаеше, че причината е не той, а молбата на Ейми - Не искам някой невинен човек като теб да пострада, заради това, че се закача с неправилните хора, Мат. А ти постъпи толкова глупаво…

-Мястото е безопасно. Никой няма да тръгне да ни търси тук. – защити се Мат – Подбрах внимателно местата, на които вече да мога спокойно да се показвам. Сега трябва да се крия като теб и да дебна, докато някой дойде да ме потърси.

-И какво ще направиш? Ще го вържеш и ще го накараш да ти каже кои са шефовете на Корпорацията ли? Разбирам, че си наранен заради смъртта на брат си, Мат, но действаш адски, адски глупаво!

-Добре, разбрах! – извика Харди отсреща – Мислиш, че съм глупак. Но все пак ме потърси и след като вече сме тук поне ми кажи защо. А ако ли не да си вървя…

-Чакай, чакай… - Пънк махна с ръка към него, гледайки настрани. Беше забелязал обаче, че през цялото време мъжът с костюма, Сингх, обясняваше нещо на гигантския Кали. Може би Кали не знаеше английски? – Виж… искам да поговорим насаме. Става ли?

Харди кимна след секунда и даде знак на гигантския охранител и преводача му да останат на място. Пънк кимна на Галоус, след което с Мат се отдалечиха на десетина метра от останалите, все още стоейки обаче в сянката на моста. Мат мълчеше с кръстосани ръце, една от които бе вдигнал и бавно галеше тънката ивица брада под брадичката си. Пънк мина пред него, погледна назад към останалите трима, след което се премести до Мат и постави ръка върху рамото му, почти прегръщайки го.

-Съжалявам, че избухнах, човече. – каза тихо – Но разбираш, че ситуацията не е лесна за мен.

-Разбирам напълно.

-Вече е така и за теб. И искам да знаеш, че аз и моето straight edge обществото ще направим всичко, за да ти помогнем. Можеш да ми имаш пълно дов…

-Мат, обърни се! – изкрещя Сигнх отзад с гаден индийски акцент. Харди се дръпна рязко и острието поряза само гърба му, като раната беше по-скоро повърхностна. Пънк завъртя малкия нож в ръката си толкова бързо, колкото го бе извадил от ръкава, и замахна отново, този път към лицето на отдръпналия се Мат. Той обаче отскочи назад и падна по гръб, след което започна лазейки да се отдръпва.

Пънк хвърли едно око към останалите. Кали моментално бе тръгнал към него, но Люк се бе намесил и в момента висеше върху гърба на гиганта, увил гаротата си около врата му. Пистолетът му беше на земята. Така се бяха разбрали – никакви огнестрелни оръжия освен в краен случай, но пък щеше да е по-добре ако Люк не бе изпуснал пистолета си. Сингх скачаше отстрани около Кали, опитвайки се да свали гологлавия охранител на Пънк от гърба на брат си.

“Ще имам достатъчно време”, помисли си Пънк и се обърна към все още отдръпващия се назад Харди. В очите му се четеше страх.

-Мат, Мат… щеше да е толкова просто ако беше дошъл сам. Толкова просто ако стоеше мирно и слушаше сладките ми приказки. Дори нямаше да усетиш пробождането.

-Ти… ти… - изхриптя като ранено животно Харди – Защо го правиш?

-Ти си проблем, Мат. – усмивката на Пънк блесна между космите на гъстата му брада, докато подхвърляше малкия нож от ръка в ръка – За нула време се превърна в наистина сериозен проблем.

Хвърли се в атака. Харди беше по гръб, трябваше да е лесно. Трябваше, ако не се беше намесил Сингх. Индиецът изскочи от дясната страна на Пънк и го повали върху цимента. Удари го в зъбите с юмрук. Ударът не беше силен, но пък се оказа достатъчен, за да зашемети Пънк и той да изпусне ножа. Пънк започна да опипва цимента около главата си, търсейки оръжието, но Раджин даваше всичко от себе си да хване и обездвижи ръцете му. Пънк надигна рязко глава и удари индиецът в слепоочието, след което се завъртя по корем. Моментално зърна ножа, грабна го и се завъртя тъкмо когато Сингх отново се опита да прикове ръцете му към цимента. Острието се заби в слънчевия сплит на индиеца и спря устрема му. Тялото му се отпусна с цялата си тежест и се стовари върху Пънк. Последните опити на Сингх да си поеме въздух бяха съпроводени с кашляне. Струйка кръв текна от устните му и покрай ухото на Пънк, след което индиецът спря да се движи.

Пънк избута тялото му встрани и извади ножа. Огледа се. Мат го нямаше наоколо. Погледна към Галоус и го видя затиснат точно на брега. Кали бе впил ръцете си във врата му и стискаше с все сила. Пънк стана на крака и се засили към тях, но индиецът го видя с периферното си зрение и се обърна навреме, за да го пресрещне и повали с ръка. Ножът отново изхвърча от ръката на Пънк. Кали тръгна след него, а Пънк се насили да стане възможно най-бързо и скочи към пистолета на Галоус, който все още стоеше на земята. Взе го, обърна се и натисна спусъка, но пистолетът засече. Пънк изруга и го захвърли настрани в същия момент, в който Кали протегна ръце към него. Преди грамадните лапи на индиеца да се доберат до Пънк, нещо се размърда зад Кали. Галоус отскочи възможно най-високо и заби ножа на Пънк във врата на гиганта. Кръвта моментално си проби път през раната и потече по дрехите на Кали, както и върху лежащия пред него Пънк. Индиецът обаче отказваше да умре. Извади ножа от врата си, но не можа да го задържи в ръката си и го изпусна на цимента. Пънк го сграбчи мигновенно. Когато се надигна видя, че Галоус е впил пръсти в отворената рана във врата на гиганта. Кали падна на колене, но все още не се предаваше. Пънк застана изправен пред него и започна да ръга с ножа. Острието влизаше и излизаше от плътта за части от секундата. След половин минута Пънк също падна на колене от изтощение, а Галоус, все още държейки пръстите си в раната във врата на Кали, бутна безжизненото тяло на гиганта настрани. Кръв покриваше цимента под тях от раните на индиеца, а самото тяло също бе покрито от нея, тъй като тя все още бликаше от множеството прободни рани.

-Добре ли си? – попита Галоус задъхано.

-Да, добре съм. – отвърна Пънк и разтресе глава. Изтощението се опитваше да вземе контрол и над неговото тяло – Трябва да вървим. Обади се на Джейми.

Пънк се сви на топка на метър от тялото на вече мъртвия Кали. Задоволството от това, че бяха надделяли над този уникален природен екземпляр бързо бе изместено от гняв. Гняв, породен от това, че Мат Харди бе избягал.

-Джейми, – каза Люк по телефона в ръката си. За техен късмет устройството не бе пострадало при борбата – трябваш ни бързо при North Avenue Bridge. Да, там където ни остави. Ела възможно най-бързо! Добре, чакаме. – Галоус затвори и погледна към Пънк – Има клиент. Каза, че ще го изхвърли от колата и потегля насам. До две минути ще е тук.

Пънк все още гледаше тялото на Кали. Погледна и към това на брат му, няколко метра встрани.

-Колкото по-бързо, толкова по-добре. Дай ми телефона! – Люк му го подхвърли и Пънк започна да набира. Знаеше номера наизуст – Ейми! Не, спокойно, всичко е наред. Просто съм леко изтощен. Не, не, не са ме гонили. Не се тревожи. Още ли си в Чикаго? Кажи ми хотел и стая. Защото искам да те видя! Добре. Да, запомних. Не отваряй на никого, идвам веднага. – погледна се. Целият беше в кръв от двамата мъртви индийци – Всъщност ще си взема един душ и след това ще дойда при теб. Няма да се забавя повече от половин час. После ще ти обясня.

Затвори телефона без да каже нищо повече и го подхвърли обратно към Галоус. Погали нервно брадата си и заби поглед в земята. Нещата бяха станали прекалено сложни и то толкова бързо...

--------------------------------------------------------

Бележка 1: В случай, че някой не знае, гарота е тънка корда, която се увива около вратовете на противника с цел задушаване. Ако някога сте играли Hitman сте я виждали в действие.

Бележка 2: Благодаря на cskar4eto и G, хубаво е да има отзиви. G, конкретно за проблема с използването на истории - използвал съм това, което ми се е сторило полезно за самите герои. Точно историите правят един образ в кеча интересен, така че де факто тези истории (Мат-Лита, Шон работи за JBL и т.н.) де факто са част от самите образи. Естествено, нямам никакво намерение да повтарям развитието на тези истории в не-кеч вариант. Те по един или друг начин съществуват в моята вселена, но ще имат различен развой или ще бъдат бегло споменати. Пък и предпочитам всеки герой да има някаква що-годе реална биография, а не да си измислям неща.

Бележка 3: Въпрос до четящите - бихте ли желали да видите някакви фантастични или свръхестествени елементи в следващите сезони, или предпочитате нещата да стоят по-близко до реалността, както е в момента?

Edited by BoRn_2B_GoD
Link to comment

Аз лично предпочитам всичко да е реално.Просто до момента със старанието всичко да е истинско и образите да си ги пресъздал донякъде както в WWE ми харесва толкова,че ако вкараш нещо свръхестествено и фантастично историята ще изгуби от блясъка си. :) Иначе е адски интересно до момента.Останах доста изненадан от хийл търна на Пънк(така да се каже :D ).Самата битка беше описана изклюително реално и добре,а екшъна беше чудесен.Всичко се заплита все повече и повече.Може би Лита ще остави Пънк като разбере какво се е случило под моста,защото съм убеден,че ще научи истината.Ами,това е.Отново палци горе за цялостната концепция,а и реализацията на историята. :)

  • Upvote 2
Link to comment

Мощно се получава. Последната глава ми беше най-интересна, не съм очаквал Кали и брат му да се появят. Пънк го раздава много bad ass. Яко е, че използваш истории от кеча в "real" life-а на героите в разказа. За следващите глави мисля, че ще направиш всичко възможно Фил и Ейми да се разделят, за да е напрегната историята, но накрая ще се съберат/останат заедно.Ще продължа да чета и ще поствам някое коментарче като намеря време.

Колкото до свръхестесвените елементи...падам си по sci-fi нещата, но в разказ като този бих предпочел да липсват. :happy:

  • Upvote 3

spacer.png

Link to comment
jerichoholic

Много интересен разказ и този път. Това се дължеше на резкия swerve на Punk. Аз лично въобще не очаквах да стане така.

Ще е хубаво да няма свръхестествени елементи, пък и аз не виждам какво можеш да сложиш, че да е интересно (зомбита?).

  • Upvote 2

[img]http://www.icheckmovies.com/signature/23013/top+250-small.png[/img] [color=#4169E1]WWE Prediction Royal Rumble Winner[/color]/[color=#4169E1]WWE Prediction Champion x2[/color]/[color=#4169E1]UFC Prediction Champion[/color]

Link to comment
BoRn_2B_GoD

ШЕСТА ГЛАВА

Вратите на асансьора се плзъзнаха настрани и Хънтър излезе от него със спокойна стъпка. Не беше изминал и няколко метра, когато задъханата Стефани го пресрещна с разтревожено изражение:

-Трябва да говорим. Бързо! Ела!

-Какво става?

-Ще ти обясня. Ела в офиса ми.

Хвана го за ръката и го задърпа към офиса си. Той не се възпротиви, но докато вървяха се огледа. Не забеляза нищо нередно. Стефани го замъкна в офиса си и веднага спусна щорите, тъй като вътрешните му стени бяха изцяло от стъкло и целият етаж можеше да види какво става вътре. Няколко пъти на жена му й беше идвала странната идея да правят секс в офиса й на заключена врата, но той не се бе съгласявал. Ако Винс разбереше щеше да го обезглави.

Сега обаче бе ясно, че Стефани не иска секс. Хънтър беше доволен. Не му беше до това. Искаше да я изслуша набързо, да иде до офиса си, да поговори с хората си и да им даде инструкции, след което да поспи.

-Какво има? – попита отново.

-Може би беше прав, че се тревожеше за Дейв.

Батиста. Хънтър събра сърдито вежди.

-Тоест?

-Одеве влетя на етажа като луд. Дори не ме поздрави, както обичайно прави. Влезе в стаята на татко, който пък беше казал, че не иска никой освен Батиста да го безпокои. Говориха двайсетина минути, след което Батиста излезе с усмивка на лице, качи се в асансьора и изчезна. Преди това обаче ме поздрави...

-Знаеш ли за какво са говорили?

-Не. – тя млъкна – Или поне не знаех. Пропуснах да ти кажа, че преди Дейв да иде в офиса на татко там имаше и друг човек.

Хънтър я погледна още по-строго.

-Добре, защо мълчиш? Кой беше?

-Крис. Беше Крис.

-Джерико?

-Да.

-Какво е правил той тук? Мислех си, че се вясва само от време на време.

-Появява се само когато е нужно да говори с проблемен клиент. Знаеш, че го бива в убеждаването...

Хънтър се засмя. Това беше твърдение, което не считаше за вярно. Не харесваше Джерико и Джерико не харесваше него.

-Тогава за какво е бил тук сега?

-Не знам точно. Но след като Батиста си тръгна видях Джерико да излиза от офиса на татко. Отидох да го поздравя. Знаеш, че се разбираме.

Естествено. Хънтър бе убеден, че Джерико не би имал нищо против да е на неговото място – чукайки неговата жена, имайки позицията, която Хънтър имаше.

-Знам.

-Попитах го какво става. С усмивка, естествено. Каза, че е имал новини за татко.

-А какво е правил Батиста там?

-Това попитах и аз. – каза Стефани и замълча. Чудеше се как да продължи – Крис каза, че Дейв е бил тук за информация и след като я е получил е бил изпратен да залови CM Punk.

-Моля?

Зениците на Хънтър се разшириха и той я сграбчи за раменете. Стисна я малко по-силно от необходимото и лицето й се присви от болка.

-Боли ме...

-Какво още ти каза?

-Нищо. Не говорихме повече. Хънтър, боли ме!

Пусна я, а тя се отдръпна настрани.

-Съжалявам, изпуснах си нервите. – посегна да я погали, но тя се дръпна – Прости ми, не исках. Просто това са новини, които не ми харесват.

-Знам. Мислех, че Дейв ще ти се обади, но ти ми писа съобщение час след това, че пътуваш насам. Не спомена нищо за Пънк и предположих, че не знаеш. Изглежда съм била права.

Искаше му се да я нахока, че не му се е обадила, за да му каже, но притъпи това свое желание.

-Трябва да говоря с Джерико. Още ли е тук?

-Да, в офиса си е. Ползва го както обикновено.

Хънтър кимна, опита се да се усмихне на съпругата си и излезе от стаята. Затвори вратата възможно най-внимателно, макар че имаше чувството, че ако я затръшне така както иска ще я откъсне от стъклената стена.

Потегли по коридора, като по пътя нервно оправи вратовръзката си. Целият последен етаж на Titan Towers, централата на World Entertainment, бе пълен с офиси на главните лица в компанията. Той и Стефани бяха сред тях, също и Шейн. Колкото и да не му харесваше на Хънтър, Джерико също имаше офис тук, макар да го ползваше само при редките си посещения. Офисът беше близо до този на Стефани и Хънтър стигна бързо. Дори не си направи труда да чука – отвори вратата и влетя вътре.

Посрещна го силна музика. Джерико бе превърнал това място в пародия на офис, поне според Хънтър. Тонколони навсякъде, мощна аудиосистема. Когато беше тук най-често усилваше музиката на максимум и уж работеше. Сега изглежда правеше същото.

Коженият стол зад бюрото се завъртя и Джерико погледна Хънтър. Една самодоволна усмивка веднага цъфна на лицето му, а с едно натискане на бутон на дистанционното в ръката му музиката спря. Беше облечен с елегантен тъмносин костюм, по-добре изглеждащ от този на Хънтър, а русият му перчем стърчеше весело над челото му.

-Очаквах те. – каза тихо Джерико без да се лишава от усмивката.

Хънтър затвори силно вратата зад себе си и удари с юмруци върху масата.

-Кажи ми какво е станало днес! Веднага!

Джерико потърка задната част на главата си в облегалката на стола.

-Откога съм длъжен да ти давам рапорти, Хелмсли?

-Веднага, Джерико! – от устата на Хънтър излетяха слюнки докато крещеше. Джерико бутна стола си по-назад към стената и огледа бюрото си с погнуса.

-Отвращаваш ме, знаеш ли?

Хънтър не си направи труда да отговаря. Чувстваше желанието да скочи зад бюрото и да смачка Джерико като гнида, за каквато го и считаше. Това обаче щеше да е неразумно и затова се въздържаше.

-Виж, Крис – каза по-спокойно – Последните няколко дни...

-Не ме интересува, всъщност. – каза Джерико все така ухилен – Спести си приказките. Колкото до въпросите ти – ще ти обясня. Достатъчно те гледах как страдаш заради невеженството си. По-рано днес поговорихме с Винс и Батиста, след което някогашното ти пале бе изпратено на мисия. Най-вероятно ще се върне с Пънк до края на деня.

-Как го е открил?

-Пънк направи грешката да посети един от клубовете ни, изглежда, за да навести стара своя любов. Дори самият аз се разминах с него, но не успях да го позная. След това обаче нещо ме тормозеше. След като проверих охранителните камери лицето му грейна на мониторите. Естествено постъпих както трябва и донесох информацията на Винс, включително с адреса на мястото, където е отседнала приятелката на Пънк.

-Трябваше да дойдеш при мен! – каза Хънтър с гърлен глас.

-Не, не трябваше. Не отговарям пред теб за нищо. Ти си служител, също като мен. Не толкова добър, но... – Джерико вдигна рамене и направи утешителна физиономия – не всеки може да си върши добре работата.

Нервите на Хънтър не издържаха и с едно движение на големите си ръце измете всичко от бюрото на Джерико. Листове, химикалки, CD-та и канцеларски материали... всичко отиде на пода. Джерико не трепна. Само погледна хаоса на пода, след което погледът му се върна върху Хънтър, а след него се върна и усмивката. Хънтър се сдържа за пореден път да не го удари.

-Защо не съм бил осведомен? Защо Батиста е бил изпратен при условие, че залавянето на Пънк беше моя задача? Защо дори не ме информирахте?

-Ще трябва да попиташ Винс за това, не мен. Мисля, че още е в офиса си, така че ако искаш... – Джерико посочи вратата.

-Той ли нареди да повикат Батиста?

-Да. – отвърна Джерико – Накара ме да разкажа всичко и на Батиста, след което му дадохме нужните материали и Винс го изпрати да свърши твоята работа. – нарочно наблегна на „твоята” – Дори не те спомена. Нито пред мен, нито пред Батиста.

-А Батиста? Не попита ли дали да ме потърси?

-Не мисля, че въобще му е минало през ума да те търси. – засмя се Джерико – Изглежда си го обучил добре. Поздравления. Един от малкото ти успехи.

-Майната ти, Джерико!

Хънтър отвори вратата и излезе без дори да си направи труда да я затвори. Докато вървеше надолу по коридора чу вратата да се затваря, като най-вероятно Джерико беше станал да го направи. Хънтър се бе насочил към своя офис, но на половината път размисли. Нямаше никаква работа там. Върна се към асансьорите и влезе в единия. Искаше да се прибере и да поспи. Ако Батиста успееше сигурно щяха да го повикат тук. Ако Батиста се провалеше, както Хънтър се надяваше, също щеше да е нужен наоколо. И в двата случая обаче искаше да е отпочинал, за да е готов за всичко, което може да последва.

--------

Бележка: Питах за свръхестественото, визирайки възможна поява на Undertaker в някой от следващите сезони. И благодаря за коментарите ;)

Link to comment

Батиста е силен!!

Няма да лъжа, малко ми е смешно при сериозните разговори между героите като прочета "Крис Джерико" или "Дейв Батиста", защото си ги представям как наистина извършват тези действия. Може би само аз не мога да се абстрахирам от това, че си взел просто имената и нямат общо с реалните образи или хора ако щете.. но не мога като чета да не си представя на ум как физиномията на Джерико и тази на Ейч са изправени една срещу друга (уж сериозно) и спорят по наистина сериозни проблеми. От друга страна може би освен добрата история и невероятният стил на писане.. имената са един от поводите това произведение да се чете in the first place! Колкото историята, много интересни образи започна да вкарваш и определено това носи със себе си интерес и допринася за успехът на този дневник!! Горкият СМ... преследван е като Дилинжър :D Няма да лъжа засега най-интересен и добре използван образ за мен е този на Хънтър Хърст.. и ще следя с интерес бъдещите му изяви! Колкото до частта със свръхестественото.. доволно ще е да вкараш корпоративният Гробар в играта :P Евала за труда отново, стабилни епизодчета!

Edited by G
  • Upvote 2
Link to comment
BoRn_2B_GoD

СЕДМА ГЛАВА

Таксито спря пред “The Drake Hotel” и Пънк слезе. Шал и качулката на сиучъра прикриваха лицето му от лекия вятър и от любопитни погледи. Галоус и Серена също слязоха от колата, и двамата с шапки, а Джейми подкара таксито си нанякъде. Такива бяха нарежданията, които Пънк му беше дал. Тримата погледнаха първо към хотела, а после и един към друг.

-Ще вляза сам. – каза Пънк през шала – Искам от вас да стоите наоколо и ако видите нещо съмнително веднага да ме уведомите. Най-вероятно ще се наложи да останем някъде около хотела, в случай, че Харди се опита да се свърже с нея.

Люк и Серена кимнаха без да казват нищо, след което се насочиха в противоположни посоки, за да огледат около хотела. Пънк се обърна и влезе вътре с тълпа младежи, вероятно туристи, защото говореха на език, който не разбираше. Облеклото им обаче, комбинации от дънки, суичъри и леки якета, подхождаше на неговото и той лесно можеше да се вмъкне заедно с тях. След като вече бе вътре се откъсна от хлапетата и продължи към асансьорите. За негов късмет хотелът не бе пълен и имаше удоволствието да е сам в асансьора. Въпреки това през целия път нагоре дори не си помисли да свали качулката или шала. Знаеше, че е опасно и че камери има навсякъде. Понякога дори се укоряваше, че не беше достатъчно предпазлив, въпреки че моментната ситуация изискваше точно това.

Асансьорът спря на шестия етаж и Пънк влезе в коридора. Стигна до врата 619 и почука. Не се чу нищо. Почука втори път, този път малко по-силно.

-Влез! – чу се гласът на Ейми отвътре – Отворено е.

Помисли си колко глупаво е от нейна страна да оставя отключено. Ами ако беше дошъл някой друг? Отвори вратата, затвори я след себе си и премина с две крачки през късия коридор на хотелската стая. Вратата на спалнята бе отворена и той влезе вътре. Светлината обаче бе слаба навсякъде. Щорите като че ли бяха спуснати, нямаше осветление. Пънк опипа стената на спалнята за ключа, но в този миг лампите светнаха. Ейми стоеше седнала на дървен стол до прозореца, а ръката й беше докоснала ключа, намиращ се на стената зад нея. Гримът й беше размазан, беше плакала скоро. Пънк веднага тръгна към нея.

-Какво е станало?

-Не ме доближавай! – изсъска тя и вдигна ръка – Стой далеч от мен!

-Какво правиш? Това съм аз. – той свали качулката и дръпна шала, захвърляйки го на пода. В този миг почувства как една ръка обхваща целия му врат си и как нещо остро бе допряно в дясния му хълбок.

-Знаех си, че ще дойдеш. Знаех си... – каза сякаш в просъница Мат Харди. Гласът му беше отнесен, треперещ. Лицето му беше толкова близо до това на Пънк, че вторият можеше да почувства от дясната си страна потта по лицето на Харди.

-Мат... свали ножа.

-Да сваля ножа? Чу ли го, Ейми? Иска да сваля ножа. А не искаш ли да ти го дам и да се опиташ да довършиш това, което започна по-рано днес?

-Не знам за какво говориш. – каза спокойно Пънк, макар да не беше спокоен. Не го очакваше тук. Не толкова бързо.

-Много добре знаеш! – изкрещя Мат – Гърбът ми все още кърви от раната, която днес ми нанесе. Ако Ейми не ме беше превързала можех да умра от загуба на кръв.

-Съжалявам, Мат, но наистина не знам за какво говориш. Нека не замесваме Ейми в това.

-„Да не замесваме Ейми в това”? – обади се тя от стола, а сълзите отново започнаха да се стичат по лицето й – И как очакваш да успеете? Ти ме излъга.

-Ейми, не знам какво ти е казал...

-Ти ме излъга! – изкрещя тя, скочи от стола и му зашлеви шамар. Той дръпна цялото си тяло, при което острието на ножа леко го бодна от дясната страна.

-Казах й всичко, Пънк. – продължи Мат - Казах й как дойдох в Чикаго, за да те намеря, вярвайки, че помагаш на хората. Вярвайки, че си добър и се бориш за добро. Казах й как ме баламосваше и как след това хладнокръвно се опита да ме убиеш.

Ейми се обърна с гръб и подпря глава на стената. Заплака с глас. Пънк усещаше, че ръката на Мат трепери. Можеше да направи фаталното движение във всеки един момент.

-Как я намери?

-Как намерих бившата си приятелка? Хахаха.. – смехът беше пресилен, идваше от обърканото съзнание на един уплашен човек – Следя изявите на бандата й от деня, в който реши да се занимава с музика. Дори след като се разделихме, дори след всичко, което преживяхме двамата с нея, аз продължавах да се интересувам от живота й. Може би... може би все още я обичам, разбираш ли? – Ейми зарида още по-силно, а говорът на Мат също стана по-трептящ, като на човек, който скоро ще заплаче – Много добре знаех, че ще е тук преди да дойда в Чикаго. Обмислях дори да й се обадя да се видим, но нещата станаха прекалено сложни след интервюто ми. Не исках да застрашавам и нейния живот, а виж къде съм сега?

-Мат, не е нужно да правиш глупости...

Ейми изведнъж се обърна и го удари отново.

-Ти си този, който прави глупости! Истина ли е? Кажи ми истина ли е? Че си го излъгал и си се опитал да го убиеш? Отговори ми!

Пънк прехапа устни и затвори очи.

-Отговори й! – изрева Мат в ухото му.

-Вярно е. Опитах се да го убия.

Отвори очи, за да види как Ейми се отдръпва и отново сяда в стола. Прикри лицето си с длани.

-И за малко да успееш. – довърши Мат.

-Ако бях успял сега нямаше да сме тук. Нямаше да сме в тази ситуация. Тя нямаше да страда. Защо след като знаеше, че е опасно за нея дойде тук? Защо не се скри другаде?

-Защото тя е единственият човек на когото можех да се доверя тук. След малката ти игричка обикалях улиците с прорезна рана на гърба и не смеех да ида дори в болница от страх, че присъствието ми там може да се разчуе. Обадих й се, дойдох тук. Тя ми помогна и й разказах всичко, което бях преживял. А тя плачеше. Сълза след сълза. Мислех, че се тревожи за мен, а се оказа, че е наранена заради това, което чува за теб. Оказа се, че истината за новият й приятел, който разбрах, че си ти, я е наранила по-силно от това, че нейн дългогодишен приятел е мъртъв, а брат му, бившето й гадже, лежи кървящ в ръцете й. Мразя те, Пънк. Мразя те повече от наркотиците, които убиха брат ми, от дилъра, който му ги продаде, дори от скапаната Корпорация. Ти си зло. Ти трябва да умреш.

-Казвам ти... не прави глупости, Мат. Имаш живот пред себе си, не го пропилявай по такъв глупав начин. Не прави моите грешки.

-Няма ли да се опиташ да утешиш Ейми?

-След като се разберем с теб.

-След като се разберем с теб, Пънк, ти ще си мъртъв.

Пънк потръпна. Усети сърцето си, което вече биеше на пълни обороти. Погледна Ейми.

-Ейми... – тя отвърна на погледа – Съжалявам.

Оттук насетне нещата се случиха бързо. Чу как бравата изтрещява преди да бъде разбита, а захватът на Мат се отпусна и той се опита да се обърне. Пънк избута ръката му нагоре, след което бутна гърба му към коридора и се опита да извади малкия нож от ръкава си. Чу изстрел, след това втори, последвани от писъка на Ейми. Мат падна на колене с гръб към тях, а третият куршум отнесе дясното му слепоочие. Кръв, кости и най-вероятно мозък пръснаха около главата му.

Мъжът влезе в стаята с уверена стъпка, подминавайки строполяващото се на пода тяло. Беше едър, с големи татуирани ръце и гола глава. Носеше кожени панталони и кожено елече, облекло неподходящо за времето в Чикаго. Пистолетът в ръката му все още беше насочен напред, като се подместваше ту към Ейми, ту към Пънк, като след няколко придвижвания се фиксира само върху Пънк.

Дейв Батиста. Така беше името му. Пънк знаеше кой е, както и с какво се занимава. И най-важното – за кого работи. Както всеки от важните членове на Корпорацията Батиста също бе известен на Пънк. Имаше намерение някой ден да се срещнат, но не по този начин и не когато Батиста е насочил оръжие към него.

-Здравей, Пънк! – каза Батиста и се усмихна – Какво ще кажеш да се повозим?

Пънк погледна тялото на мъртвия Мат Харди, след което пусна ножа, който вече бе успял да изкара от ръкава си, и се изправи с вдигнати ръце.

-Имам ли избор?

-Умно момче! – усмихна се Батиста – Този ли е Мат Харди?

-Да.

-Знаех си, че имате нещо общо. Е, да вървим и да оставим госпожицата да оплаква покойника.

Ейми се бе свила на стола, вперила навлажнените си очи в тялото на Мат, треперейки сякаш в стаята температурата бе минусова.

-Ейми... – повика я Пънк – Ейми, чуваш ли ме?

Тя не отговори.

-Мисля, че е в шок, приятелю. Не я тормози. Да вървим.

Батиста махна с пистолета и подкани Пънк да тръгне напред. Той точно това направи. Нямаше намерение да противоречи на професионален убиец, не и на такъв с репутацията на Батиста.

Стигнаха до вратата на апартамента и Пънк я отвори. Батиста протегна ръка и натисна вратата, за да го спре.

-Първо си сложи качулката.

Пънк вдигна качулката и я придърпа пред лицето си. Не прикриваше добре брадата му, но вършеше работа, пречейки на всеки срещнат да го познае. Излязоха в коридора и тръгнаха към асансьорите.

-Сега, приятелю – каза Батиста зад него – Искам да се държиш сякаш сме първи приятели. Вече прибрах пистолета, но едно грешно движение и ще те убия на място. С голи ръце.

Пънк се усмихна. Щом досега не го беше убил значи не това беше задачата му. И все пак реши да играе по свирката му. Нямаше избор. Не беше планирал подобна ситуация, не знаеше какво да прави. Предпочете да остави нещата на течението.

Слязоха на първия етаж и излязоха с бърза стъпка от хотела. Батиста му посочи към дясната страна и тръгнаха натам. Не бяха вървяли дълго време пеша, когато свиха в малка уличка. Там бе паркиран един чисто нов черен Hammer. До него, прикрито от слънцето под купчина кашони, лежеше тяло. Пънк се приближи и подмести единия кашон. Сърцето му се сви, когато позна Люк.

-Плещивецът май ти е бил приятел, а? Заподозрях, когато го видях да души около хотела. Умря бързо, ако това ще те успокои. Сега се качвай в колата.

Пънк притисна юмрук до устните си, след което докосна рамото на Галоус за последен път и седна на мястото до шофьора в масивната кола. Батиста зае шофьорската позиция, усмихна му се широко и запали двигателя. Излязоха от уличката и потеглиха. Пънк не беше сигурен къде, но едно предположение се въртеше в главата му. Не обичаше летенето кой знае колко, а до Стамфорд се стигаше най-бързо със самолет.

Edited by BoRn_2B_GoD
Link to comment

SHOCKING!!! С една дума...

Наистина една от най-емоционалните глави заради епизоди като конфронтацията между Matt & Punk, последвалата Брутална смърт на първия и тази на Luke към края... Job for Hardy в този епизод, но поне ще може да види отново брат си "Мразя те повече от наркотиците, които убиха брат ми, от дилъра, който му ги продаде, дори от скапаната Корпорация." като това не обезсмисля до някъде смъртта му! Усещам от сега, че когато "дойде времето" на Батиста.. ще бъде шумно и грозно и Пънк ще стои пред него в последните му моменти.. но наистина пресъздаде Дейв като тоталния BAD ASS в тази история, която става все по и по интересна! Да видим накъде ще бъде поведен Пънк в последствие и дали "лошата" корпорация ще успее да наделее над скритото добро! Имам един съвет относно писането.. плс слагай навсякъде Кой какво казва, защото на моменти в разговорът между Punk & Hardy взех да се обърквам :) Знам, че е затормозяващо за някои да гледат имена и повторения.. но ТОВА е начинът за да има някаква хармония в писанието. Очаквам с нетърпение 8-ма част.. Go Bire!

PS - ПРОЧЕТЕТЕ ГЛАВАТА.. СМАЗА МЕ!

Edited by G
Link to comment
BoRn_2B_GoD

Бел.Биров: G, дори само ти да си я прочел няма проблем :D Радвам се, че ти е допаднала, като ще се постарая да обърна внимание на забележката за това кога кой говори. А сега...

----------------------------------------------

ОСМА ГЛАВА

“Time to play the game…”

Звукът от мелодията на телефона накара Хънтър да отвори рязко очи. Протегна ръка и я стовари върху малкия нощен шкаф, след което придърпа телефона върху възглавницата си. Дори не си направи труда да погледне кой е. Вместо това отново замижа и пипнешком нацели бутонa за отговор.

-Да?

-Винс те иска тук възможно най-скоро. – чу се гласът на Джерико от другата страна.

-Къде е това тук? Офисът?

-Не, в къщата. Естеството на срещата не позволява да бъде проведена в Titan Towers.

-Каква среща? – попита сънливо Хънтър. Не му беше приятно да говори с Джерико, а тона на другия правеше нещата още по-лоши.

-Ще разбереш като се домъкнеш тук. По дяволите, просто ела.

-А защо той не ми се обади… - преди Хънтър да довърши изречението Джерико затвори – Кучи…

-Какво има? – простена Стефани до него. Изглежда разговорът му я бе събудил.

-Баща ти иска да ме види. Но вместо да ми се обади лично използва Джерико за секретарка.

-Накарал е Крис да ти се обади? – попита тя, прекъсвайки търкането на очите си.

-Да.

-Странно. По принцип когато иска да те види звъни или на теб, или на мен.

“Не, че да звъни първо на теб е нормално”, помисли си Хънтър, но се усмихна насреща й. Целуна я, след което се измъкна от завивките и започна да се облича. Когато беше ядосан, а той определено се бе ядосал след разговора с Джерико в офиса, Стефани винаги знаеше как да го успокои. Той го наричаше “семеен глупаво-успокоителен секс”. Не пред нея, естествено. Колкото и да не му бе приятно да спи с жена си трябваше да признае, че когато тя искаше да го накара да се чувства добре донякъде успяваше. Имаше полза и от нея.

-Остани при мен още малко! – измърмори тя от леглото и протегна ръце. Хънтър я погледна, усмихна се отново и каза:

-Не искам да карам баща ти да чака. А и получи достатъчно от мен за днес.

Каза го шеговито, а всъщност в изказването имаше солидна доза сериозност. Нямаше намерение да се поти повече над нея. Тя сърдито сви устни, взе неговата възглавница и я сложи на лицето си.

-Татко може да почака… Едва ли ще се ядоса.

Хънтър обаче не я чу. Вече бе навлякъл панталоните и ризата, сакото и ключовете бяха в ръцете му и слизаше по стълбите.

* * *

Пътят му отне двайсетина минути. Спря само, за да си вземе едно кафе. Мина през главния вход, след което паркира колата пред къщата. Видя там златистото “Порше” на Шейн. “Момчето-чудо”, както медиите го наричаха, имаше интересни вкусове. Водеше праведен семеен живот, обичаше жена си и беше добър баща. Що се отнася до изпълнението на тези роли Хънтър често се опитваше да усвои някои от поведенческите модели на брата на съпругата си. От друга страна обаче Шейн наистина все още бе “момчето”, а не “мъжът-чудо”. Спортни коли, корици на списания, множество интервюта, а понякога и алкохол. Въпреки изричната забрана на Винс, Шейн бе един от малкото, които си позволяваха от време на време тайно да изпробват стоката, която трябваше да продават. Нито Джерико се интересуваше от наркотиците, нито Хънтър, нито Стефани, дори самият старши МакМеън. За тях те просто бяха средство за придобиване на власт и печелене на пари. Шейн обаче познаваше и другата страна – удоволствието, което дрогата носеше. Въпреки това обаче имаше доверието на баща си, най-вече защото се справяше успешно с всяка дадена задача. Нещо, което в последно време не се получаваше така добре при Хънтър.

Докато минаваше покрай колата на Шейн му направи впечатление, че нямаше друга кола, т.е. Батиста нямаше да присъства на срещата или още не бе пристигнал. За Джерико бе ясно – Хънтър отдавна бе забелязал навика му да пътува с таксита, най-вече поради факта, че рядко се задържаше в който и да е град. Длъжността му го изискваше. Батиста обаче обичаше да се пери с нови возила, но сега нито едно от тях не бе паркирано пред къщата. Или може би бе дошъл с Шейн или Джерико?

“Малко вероятно”, успокои се Хънтър наум докато изкачваше стъпалата, водещи към входната врата. Вдигна ръка, за да почука, но в мига преди ръката му да докосне изящно лакираното дърво, вратата се отвори. Джерико държеше дръжката от другата страна, а устните му бяха притиснати. Той изглежда беше на мнение, че така изглежда по-злобен и ядосан, но Хънтър винаги бе считал тази физиономия за ужасно нелепа.

-Не можа ли да закъснееш още малко? – подметна Джерико заядливо.

-Не бих могъл, знаейки, че изгаряш от нетърпение да ме видиш. – каза с усмивка Хънтър докато влизаше и потупа Джерико по рамото. Онзи изгледа костюма си там, където ръката на Хънтър го бе докоснала, а притисната физиономия вече трябваше да показва отвращение. Поне така предположи самия Хънтър. – Ти откога работиш като иконом?

-Винс даде свободен ден на прислугата. Не иска по време на срещата наоколо да се мотаят други хора.

-И затова прати теб да отваряш вратата? – ухили се Хънтър.

-Не, идиот такъв, видях, че колата ти приближава.

-Успокой се, Крис. – каза Хънтър, въпреки че вътрешно бе почти сигурно по-притеснен от тази среща отколкото Джерико – Просто се шегувам.

-В състояние си да се шегуваш след днешния ни разговор? – попита Джерико, тръгвайки по един от коридорите в просторната къща на МакМеъновци. Хънтър тръгна след него.

-Всъщност да. Стефани ме успокои.

-Ха… Стефани… съжалявам, че няма да присъства. Щеше да е забавно да наблюдавам реакциите й, когато милият й съпруг бъде унизен.

-За какво говориш? – изръмжа Хънтър, но Джерико не отговори. Вече бяха стигнали до голяма черна врата и Джерико я отвори, след което се шмугна вътре, опитвайки се да я затвори пред лицето на Хънтър. Той хвана вратата, бутна я и влезе в широкия офис на Винс МакМеън.

Офисът бе с овална форма, като срещу вратата имаше голям прозорец със затъмнени отвън стъкла, а от двете му страни започваха два високи шкафа, стигащи до отсрещния край, т.е. до ръбовете на вратата. По шкафовете бяха внимателно наредени видеокасети, DVD-та, списания, вестници, документи. Всичко, свързано по един или друг начин с бизнеса на World Entertainment Inc. Освен този огромен архив, иначе големия офис не бе пълен с кой знае колко мебели – четири удобни кресла, по две пред всеки шкаф, но така разположени, че да не пречат, и голямото бюро на Винс МакМеън, разположено точно пред прозореца.

Влизайки в офиса Хънтър погледна право натам и срещна строгия поглед на тъста си. Въпреки годините Винс МакМеън все още впечатляваше с вида си – имаше едро, но не дебело тяло, и широки рамене, по които саката му прилягаха перфектно. Косата му бе пригладена на една страна, а в очите му се четеше строгост. Не в конкретния момент, а по принцип. Винс винаги можеше да ти втълпи, че си виновен за нещо само като те погледне. В последните няколко години той все повече се бе отдръпнал от бизнеса – и легалния, и тайния – оставяйки нещата в ръцете на Шейн, Стефани и самия Хънтър. От около месец обаче това се бе променило – той ежедневно се появяваше в офиса и викаше всичките си подчинени за разговори на четири очи. Хънтър знаеше кой е виновен за това раздвижване – CM Punk. Човекът, който само с думи се бе превърнал в по-голяма заплаха за Корпорацията отколкото всякакви полицейски или федерални служби. Още при първите прояви на Straight Edge обществото Винс бе споделил пред Стефани, че вижда в това движение заплаха за бизнеса. Тя естествено беше казала това на Хънтър, но той не обърна внимание. А трябваше. Сега нямаше да е в тази ситуация. Нямаше да е човекът, който трябваше да залови CM Punk, но нямаше никаква идея как да го направи.

-Седни, Хънтър. – каза Винс с ръмжащия си глас и посочи едно от креслата. Хънтър огледа другите. Джерико вече се бе настанил в едно в другата страна на офиса. Шейн пък седеше с кръстосани крака върху съседното на това, което бе посочил Винс.

Хънтър пое въздух.

-Добре. – седна – За какво сме се събрали? – искаше отново да попита Джерико за думите му преди да влязат, но знаеше, че не е разумно. Какво имаше предвид под “унижен”? Какво знаеше?

-Събрали сме се, за да решим проблемите на Корпорацията ми. – отговори Винс бавно - Проблеми, с които очаквах да се справите без моя намеса. Изглежда съм грешал.

Хънтър усети как потръпва леко. Почувства, че Винс визира най-вече него.

-Говори направо, татко. – обади се Шейн – За Пънк ли става дума?

-Да, Шейно, става дума за Пънк. – Винс постави ръцете си на бюрото и нежно го погали, докато обмисляше как да продължи – Този... CM Punk, се оказа голямо предизвикателство. Години наред съм се занимавал с едновременно и с много опасни, нелегални неща, а и с такива, които са напълно законни, но не ми се беше случвало някой да ми създаде толкова проблеми без дори да съм го виждал.

-Ами ‘Тейкър? – ухили се Джерико. Винс буквално го прониза с поглед и усмивката на Джерико се стопи, заменена от смут. Хънтър изпита задоволство от случилото се и това го накара да се поотпусне.

-Това е проблем, при това все още нерешен, за който ще говорим на по-късен етап, Крис. – каза Винс уж спокойно, но все още погледът му бе забит в Джерико и сякаш го съдираше на парчета – А и говорех за хора, чиито лица не съм виждал на живо. Такъв е CM Punk… - Винс вдигна дясната си ръка и погледна часовника си – Но това трябва да се промени всеки момент.

Входната врата се отвори с трясък. Хънтър хвана облегалките за ръце на креслото си и се надигна леко. Видя, че Шейн и Джерико също реагираха на отварянето на вратата. Само Винс остана спокоен, дори лека усмивка се появи на лицето му.

Секунди по-късно вратата на офиса също се отвори. Беше Батиста. Черните очила, черното кожено елече, черните кожени панталони. Влезе така сякаш мястото му принадлежеше. На неговото лице също имаше усмивка, която стана още по-широка, когато бутна спътника си напред. Да, Батиста не беше сам. Хънтър стисна още по-здраво облегалките, когато видя CM Punk, човекът, който той трябваше да залови, да пада на колене пред бюрото на Винс. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му бе вързана с кърпа. Хънтър се намръщи.

-Извинявам се за закъснението, шефе. – каза Батиста на Винс и с едно движение на ръката махна кърпата от устата на Пънк. Той обаче продължи да стиска устни под брадата си без да каже и дума – Хайде, Пънк, кажи здравей на Винс. Знам, че гореше от нетърпение да се срещнете. О, Крис, Шейн, не ви видях... – той ги погледна. След това се обърна към Хънтър – Хънтър, стари приятелю, как си?

Подигравката беше съкрушаваща. Хънтър чувстваше как всичко, което бе направил в последните години, всеки ход, всяка интрига, всичко отиваше по дяволите. И то заради човек, който той бе обучил.

-CM Punk! – каза Винс и се надигна от стола си. В очите му се четеше неописуемо задоволство – Срещата ни е изключително радостна за мен. Преди да пристъпим към официалните неща обаче бих искал да се погрижа за едно друго нещо. Г-н Пънк, дълго време се чудех как може така успешно да подкопавате бизнеса ми. Лишавахте ме от клиенти, засилвахте присъствието на малката си сектичка там, където се готвех да сключа нова сделка... и се замислих. Ами ако има къртица в Корпорацията? Ако има някой, който да ме е предал зад гърба ми и да снася информация на противника? – Пънк мълчеше. Това вбеси Винс и той го хвана за брадата и вдигна главата му така, че да се гледат в очите – Гледай ме като ти говоря! – изрева МакМеън – Така е по-добре. Ти имаше къртица, Пънк. Имаше човек, който да те пази от мен. Но благодарение на една глупава грешка от твоя страна все пак те хванахме. А най-хубавото е, че аз знам кой е картицата.

Дръжката на пистолета удари Хънтър през лицето и той падна от креслото. Дори не усети откъде дойде. Челюстта му изпука леко, докато раздвижваше устата си. Погледна нагоре и видя Батиста, как забива юмрука си в лицето му. Притъмня му, щеше да загуби съзнание, но превъзмогна нуждата на тялото му да се изключи, за да притъпи болката. Погледна отново нагоре. Другата ръка на Батиста, тази, която държеше пистолета, вече бе насочена към главата му.

-Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Дейв? – изрева Хънтър, а капки кръв от устата му пръснаха наоколо.

-Каквото му беше наредено. – намеси се Винс. Изглеждаше ужасяващо спокоен. Студеният поглед се бе върнал, само че този път не разкъсваше Джерико, а Хънтър – Отгледах те като собствен син. Пренебрегвах Шейн заради теб, заради добрите решения, които взимаше. Бях впечатлен от решителността ти, от отдадеността ти, но през цялото време знаех какво искаш. Знаех го когато поиска ръката на дъщеря ми, знаех го, когато поиска някаква по-важна работа в Корпорацията. Винаги си искал да заемеш мястото ми, Хънтър, но този път стигна твърде далеч в опитите си.

-Какво говориш, Винс? – почти изплака Хънтър – Не бих те предал за нищо на света! Та ти си дядо на децата ми! Ние сме семейство!

-Ти нямаш нищо общо с моето семейство. – отговори Винс – Вече не. Или си мислеше, че това да начукаш няколко хлапета на дъщеря ми ще те превърне в мой наследник? Сгрешил си.

-Но Винс... аз не съм помагал на Пънк. Никога не бих работил зад гърба ти.

-Така ли? А как така толкова време не успя да го заловиш? Как така проявяваше такова нехайство към Straight Edge обществото, когато всички вече бяхме разбрали в каква заплаха се превръща то за Корпорацията? – Винс погледна Пънк – Може би г-н Пънк ще ни обясни. Може би... пред лицето на смъртта той ще се опита да спаси поне теб. – Винс коленичи пред Пънк. Шейн и Джерико не мърдаха от местата си, а Батиста все още държеше пистолета си почти опрян до челото на Хънтър – Кажете ми, г-н Пънк, невинен ли е милият ми зет, Хънтър Хърст Хелмсли, по обвиненията, които отправих към него?

Пънк мълчеше. Погледна МакМеън, но мълчеше. Нито мускул не трепна по лицето му.

-Кажи му, нищожество! – изкрещя Хънтър – Никога не те бях виждал до днес, дявол да те вземе! Кажи му!

Пънк продължи да мълчи. Само приведе глава.

-Не те защитава кой знае колко убедително, Хънтър. – каза Винс и се изправи – Батиста се доказа като по-верен служител от теб. Изпълнява всичките ми заповеди и се справя доста добре. Трябва да благодаря на твоето обучение за това. Шейн е моя плът и кръв. Същото се отнася и за Стефани, която и двамата знаем не е кой знае колко умна, иначе нямаше да се омъжи за теб. И оставаш ти... В началото наистината те харесвах, зетко мой...

-Не... не... – промълви Хънтър и поклати невярващо глава.

-...но и ти се оказа едно голямо разочарование. Сега, Батиста!

Хънтър веднага отмести поглед към бившето си протеже, стоящо изправено пред него. В същия момент дръжката на пистолета отново се стовари върху лицето му и този път успешно го прати в безсъзнание.

  • Upvote 2
Link to comment

УАУ!Тъкмо си бях казал,че засега в историята няма някой,който да е типично добър герой и да няма лоши постъпки.След 7 част Пънк също се показа в една тъмна страна,но предполагам,че края на този епизод означава фейс търн за Хънтър може би.Самото прецакване беше доста гадно направено,но и донякъде очаквано.Споменаването на персоната 'Тейкър ме заинтригува.Може би ще е добре да се намеси в по-нататъшен момент.Не знам.Историята се развива адски интересно и чакам всяка част с нетърпение.Палци горе.

ПС:Не се притеснявай,не само G е прочел 7 част.Освен мен най-вероятно има още доста. ;)

Link to comment

УОУ!Седнах и изчетох всичките глави на един дъх и съм страшно доволен.Оформяш много добре произведението и се чете лесно.Историята с straight egde е много добра.Страшно добре разиваш всичко до сега и в момента се заплита една много голяма интрига.А сега да кажа две-три думи за седма и осма глава:

Седма глава:Много интерестна глава.НЕ очаквах толкова бързо Мат да се свърше с Ейми.Имах някакви съмнения,но си мислех,че тя няма да предаде Пънк.Мат и Пънк си спретнаха доста добра конфронтация.Много раздвижена глава за мен:Срещи,конфронтация,смърт на Мат,смърт на Галос.Само не разбрах какво стана със Серена,но има време.След случката в офиса на WE очаквах,че ще заловят Пънк,но не мислех,че ще е толкова скоро.

Осма глава:ще го кажа с няколко думи:Vince screw Hunter!Хънтър къртица?!Иначе историята между Джерико/Шеин - Хънтър ми допада.Има голяма интрига.Батиста е изграден като типичен bad ass заедно с Пънк.Страшно интерестна глава.Очертават се много възможни изходи,но все пак си мисля,че Хънтър няма да бъде прецакан.

Този разказ заедно с The CM Punk Story разбиват от всякъде.Палци Горе!

Ще вземете брадите, ве, маняци.

Link to comment
BoRn_2B_GoD

Бел.Биров: Ами живи и здрави :D Остават точно 2 глави до края на сезона (9-та тук и 10-та може би в средата/края на седмицата). Както се досещате не могат да станат кой знае колко неща за 2 глави, но пък идеята на първи сезон беше да постави основата. Втори ще започне да се появява най-рано след месец, може би и повече, тъй като все още не съм си организирал идеите. Това е. Приятно четене.

-----------------------------------------

ДЕВЕТА ГЛАВА

Джерико не можеше да повярва на очите си. Хелмсли лежеше в безсъзнание почти в краката му, а Батиста се бе обърнал към Винс и чакаше за още нареждания.

-Разкарай го оттук. Знаеш какво да правиш. – каза МакМеън.

-Ами Пънк?

-Не мисля, че представлява някаква опасност в момента. – каза Винс и потупа Пънк по гърба. Ръцете на лидера на SES все още бяха вързани зад гърба му.

Батиста се наведе и с не малко усилия вдигна Хънтър на гърба си. Двамата имаха почти еднаквано телосложение и бе нормално Батиста да е затруднен с вдигането. Когато обаче тялото на Хънтър се озова на гърба му и Батиста вече беше прав, за него сякаш не представляваше проблем да се разхожда, носейки бившия си ментор на гърба си.

-Беше ми приятно, момчета! Ще се обадя като приключа с него, шефе. – каза той и излезе през все още отворената врата на офиса.

-Крис, би ли затворил вратата? – попита Винс.

Джерико се надигна и изпълни молбата/заповедта на МакМеън, все още невярвайки на това, което бе видял. Хънтър Хърст Хелмсли, един от най-противните му хора на този свят, току що бе разкрит като предател, унизен повече отколкото Джерико бе очаквал и изхвърлен като боклук.

-Сега какво? – попита Шейн, който също като Джерико бе стоял мълчалив досега.

-Сега ще продължим приятния разговор с господин Пънк, нали така? – усмихна се Винс, сядайки зад бюрото си.

-Не може ли просто да го убием? – попита Шейн. Джерико забеляза как Пънк рязко обърна глава към МакМеън младши.

-Не и преди да се насладя на победата си, Шейно. – каза Винс – Ето така се прави, момчето ми, ето така се решава проблем. Със замах. Трябва да ти благодаря, Пънк. Вече може да ти говоря на ти, нали? – Пънк само обърна глава от Шейн обратно към Винс, без да казва нищо – Все пак сме си близки. – продължи МакМеън – Знаеш ли, странно е, че си толкова мълчалив. Едва ли убеждаваш с мълчание хиляди долни наркомани да зарежат дрогата и да започнат нов живот. Едва ли с мълчание убеждаваш пияниците да оставят бутилките и да си намерят работа. Говори, говори. Впечатли ме!

Пънк се усмихна.

-Просто... – започна той – не си представях срещата ни така.

-О, интересно. – Винс се раздвижи в стола си – Ти си очаквал да се срещнем?

-Да, очаквах. Но не при такива обстоятелства. Не си се представях с вързани ръце, коленичил като животно, чакайки да ме убиеш. Представях си нещо по-... дипломатично.

-Хахаха, забавен си! – разсмя се Винс, а лицето му почервеня. Джерико се усмихна. В момента и на него цялата ситуация му се струваше забавна – Че това е дипломатична среща, Пънк. Що за име е CM Punk, между другото? Не ги разбирам тези нови моди, които се проявяват дори в имената...

-Не ти и трябва.

-Надявам се не изразява същността ти? Като изключим факта, че работиш против мен и моя бизнес, ти изглежда имаш някои таланти.

-Определено имам. Но понякога правя и грешки. – поклати глава Пънк.

-Да, наистина. Сигурно се чудиш как Батиста те откри? – попита Винс.

-Имам няколко предположения, но нека чуем.

-Господинът вляво от теб – Крис Джерико...

-Знам кой е. – каза Пънк и погледна Джерико. Крис му се усмихна. Чувстваше се горд с това, че е помогнал за залавянето му.

-Той е мой верен служител. – продължи Винс – Наскоро ти си направил грешката да посетиш едно момиче, една певица на име Ейми Дюмас в един от клубовете, които аз притежавам.

-Чрез World Entertainment Inc. – усмихна се Пънк.

-Да, точно така. Освен с основната си работа, Крис се занимава и като управител на някои от баровете и клубовете, които притежавам. Музиката му е нещо като хоби.

-Пея от време на време. – обясни с още по-голямо задоволство Джерико.

-Сигурен съм, че се справяш добре. – отвърна му Пънк. Наглостта му не се хареса на Крис.

-Господа, моля ви... – прекъсна ги Винс – Та както казах Крис работи и като управител на някои от тези клубове. Случайно сте се засекли зад кулисите. Той не те е познал, за което не го виня, но се е усъмнил и е проверил охранителните камери. По-нататък беше лесно. Намерихме адреса на госпожица Дюмас и пратих Батиста там възможно най-бързо. Доколкото разбрах всичко се е наредило доста добре и лицето Мат Харди също е било там.

-Батиста го уби. – каза тихо Пънк.

-Да, с един куршум два заека. А трябваше просто да залови теб. Интервюто, което този Харди беше дал в някакъв си чикагски вестник ме подразни доста. Споменаваше Корпорацията ми, обвиняваше ни, че сме виновни за смъртта на брат му. Така както аз разбирам нещата обаче всеки, който доброволно взима дрога, сам търси смъртта.

-В известна степен мога да се съглася с това... – отвърна Пънк.

-Наистина ли? – ухили се Винс – Човекът, който се стреми да спаси човечеството от пороци, всъщност вярва, че хората, които им се отдават заслужават да умрат?

-Тези, които го правят доброволно и не искат да им се помогне. Те са слаби.

-Точно така. Слаби са. И от тяхната слабост печеля аз. – Винс се изправи отново от стола си, мина пред бюрото и седна върху него – А твоята дейност, Пънк, ми донесе много загуби. Време е това да спре, а какъв по-добър начин, освен да обезглавя straight edge обществото. Ти си движещата част според мен. Ако те няма теб скоро няма да го има и него. И сега... след като вече се разправих с партньора ти, този предател Хелмсли, мога спокойно да се оттърва от теб. Лично.

Винс отново застана на крака и отиде зад бюрото. Отвори един от шкафовете. Джерико предвкуси шоуто.

-Знаеш ли, Винс... – каза Пънк без да отлепя очи от пода – Факт е, че имаше някой в Корпорацията, който ми помагаше, но това не беше Хънтър Хърст Хелмсли.

Джерико отвори широко очи, същото направи и Винс, поглеждайки към Пънк. В този момент Шейн, който бе стоял мълчаливо досега, бръкна в сакото си и извади пистолет. Насочи го към Пънк. Джерико реагира мигновенно и скочи върху Шейн, като отби ръката му встрани. Пистолетът обаче изгърмя. Крис нямаше време да гледа какво е станало, въпреки че знаеше, че оръжието стреля към Винс. Бореше се с Шейн на пода и се опитваше да му вземе пистолета. Докато се бореха оръжието изхвърча някъде под бюрото. Джерико беше отгоре и успя да поеме контрол. Нанесе няколко удара с юмрук в лицето на Шейн, но тогава Пънк го удари с глава в ребрата и го бутна встрани. Вместо да продължи с атаката си обаче той започна да рита Шейн.

-„Защо не го убием още сега”, а? Знаех си, че не мога да имам вяра на някой от семейство МакМеън... – крещеше Пънк и риташе Шейн с все сила. Джерико стана на крака, засили се и бутна Пънк. Онзи все още беше с вързани зад гърба ръце.

Чу се тропане и вратата се отвори. Шейн бягаше. Джерико се опита да се фокусира върху Пънк, но тогава видя кръвта по пода. Мисълта за състоянието на Винс го порази за секунда и това го разсея. Пънк го удари в лицето с глава и го избута встрани. Докато Джерико все още бе замаян, Пънк успя да стане на крака и да избяга през вратата. В това време отвън се чу бученето на „Порше”-то на Шейн. Той вече се бе измъкнал.

Джерико разтресе глава и се изправи. Трябваше да реши какво да прави. Колебанието му не трая дълго и той мина зад бюрото. Пънк можеше да почака. Ако имаха късмет нямаше да стигне далеч. Винс обаче може би нямаше време за губене. Джерико коленичи до него и му помогна да се изправи. Куршумът от пистолета на Шейн се беше забил в лявото му рамо и раната кървеше силно.

-Дръж се, Винс. Само се дръж! – каза Джерико и извади телефона си, за да се обади за помощ. МакМеън от своя страна трепереше и оглеждаше стаята с празен поглед.

-Собственият ми син... – каза Винс – Собственият ми син.

  • Upvote 2
Link to comment

Невероятна глава.Това пък изобщо не го очаквах.По-склонен бях да мисля,че Джерико е предателят,но Шейн.Иначе не разбрах,там случката с боя.Както изведнъж Шейн и Джерико се биха,Пънк се намеси и се обърна срещу Шейн.Чудно ми е,какво ще става с Батиста/Хънтър и Винс.Много добра глава.Браво Бире!

Ще вземете брадите, ве, маняци.

Link to comment

Малко ми е трудно да асимилирам тази глава. Не очаквах такова продължение, и аз мислех, че Джерико е предателя.Но и Шейн става, прибавя се допълнителен заряд на историята. :D Мощен swerve се получи. Имаше няколко култови реплики, като например:

Освен с основната си работа, Крис се занимава и като управител на някои от баровете и клубовете, които притежавам. Музиката му е нещо като хоби.

-Пея от време на време. – обясни с още по-голямо задоволство Джерико.

Продължавай все така. Явно имаш много идеи за развитие, и паузата между сезоните ще е резонна, но наистина е много интересна историята и едва ще издържа месец, че и повече. :) :)

spacer.png

Link to comment
BoRn_2B_GoD

Бирови бележки: @dbrm, изглежда не съм описал добре ситуацията, но нещата стоят така - Пънк се ядосва още в началото, когато Шейн предлага направо да го убият. Джерико забелязва само, че Пънк рязко се обръща към Шейн, но не знае, че това е така, защото Пънк не е очаквал Шейн да каже такова нещо. Шейн от своя страна иска Пънк да умре по-бързо, за да не го издаде. Затова когато Пънк се опитва да каже кой е предателя Шейн вади пистолет. Намесата на Пънк в боя между Джерико и Шейн е продиктувана точно от това - той е бесен и си изкарва гнева на Шейн.

Иначе... живи и здрави, довлачих един свой проект до неговия край. В този пост ще намерите десетата глава, която е и финална за сезона. Както казах следващия сезон няма да се появи в близкия месец, но нямам намерение да зарязвам изцяло идеята, тъй като е добра според мен и е приятно да се пише. Въпреки всичко обаче от време на време ще има "междусезонови" разкази (поне мисля, че ще има), в които ще разказвам някои истории от миналото на героите, за да ги изясня по-добре. Това е. Мерси на всички, които са чели и на тези, които си направиха труда да драснат някой друг коментар. Надявам се, че първият сезон на Ties that bind ви е харесал :)

-----------------------------------------------------------------------

ДЕСЕТА ГЛАВА (SEASON FINALE)

Хънтър се надигна и веднага усети как му се зави свят. Реши да остане на колене. Огледа се. Намираше се на брега на протока Лонг Айлънд, в един от краищата на Стамфорд. Мястото беше пуста земя с някоя друга тревичка тук там, а само на два метра пред него се намираше брега. Насили се да се обърне и зад себе си видя две неща – джипът на Батиста, а зад него като фон целият град. Дейв караше масивен черен Hammer, който сега лъскаше под силното слънце. Вратата на шофьорското място беше отворена и Батиста бе застанал там, занимавайки се с нещо. Хвърли това нещо вътре в колата и се обърна към стария си ментор. Тръгна натам.

-О, Хънтър. Радвам се да видя, че си се съвзел. Как е старата ми дружка? – Батиста го потупа по рамото и се приближи до брега. Той беше стръмен и се спускаше почти отвесно няколко метра надолу преди да достигне водата.

-Майн... майната ти... аз те създадох, кучи сине! Аз... аз съм причината да имаш всичко, което имаш сега. Иначе все още щеше да си бияч из вашингтонските клубове.

Хънтър присви очи. Колкото повече идваше в съзнание толкова повече в главата му се усилваше някаква пулсираща болка, най-вероятно от удара, който Батиста му нанесе в къщата на Винс. В къщата на неговия тъст, неговия шеф, неговия втори баща. Човекът, който Хънтър се бе надявал някой ден да наследи. Човекът, който го бе нарочил за предател и бе подписал смъртната му присъда. А сега Хънтър стоеше на колене, чакащ един от собствените му ученици да сложи край на живота му.

-Изключих телефона си току-що. – продължи Батиста, сякаш не беше чул казаното от Хънтър – Няма да ни безпокоят. А и не виждам причина да ни безпокоят, друже. Джерико ще се погрижи за онази отрепка Пънк, а Винс и Шейн ще могат да отворят малко шампанско и да полеят факта, че все пак истинският син ще наследи бащата, а не завареният зет.

-Не съм предател... Не съм. – промърмори Хънтър сам на себе си.

-Знам, че не си. Ти не си такъв. Ти предпочиташ да лъжеш хората около себе си, но не и да намесваш външни лица. Мамиш околните, без да използваш враговете им, защото един ден те могат да станат и твои врагове. Аз ли да не знам... Нали така си ме учил. „Учителю”... Хаха.

Батиста коленичи пред него и го огледа с усмивка на лице. Беше свалил очилата си и Хънтър можеше да види малките му хитри очи.

-Какви са заповедите, Батиста? Да ме убиеш?

-Всъщност да. Това и ще направя. И искам да знаеш, че няма нищо лично. Всичко е просто бизнес и аз си върша работата. Аз съм бизнесмен, Хънтър. Ти ме научи да бъда такъв. Имам заповеди и трябва да ги изпълня. Но преди това искам да ти благодаря.

-Затова, че не те убих докато все още беше никой? – озъби се Хънтър и стисна юмруци. Само ако можеше да е сигурен, че ще уцели, щеше да замахне към лицето на бившето си протеже.

-Затова, че ме обучи. Че ми даде шанс. Наистина ти дължа много. Но ще загубя всичко ако те оставя жив. А и ти ме обучи прекалено добре. Сега е моментът да покажа, че обучението си е струвало.

Батиста се изправи, а едната му ръка мина зад гърба му. Когато се озова отново отпред в нея имаше пистолет. Той махна предпазителя, след което бавно вдигна оръжието и го насочи към главата на Хънтър.

-Ще ме застреляш като животно? – попита Хелмсли - Докато все още не мога да се изправя и стоя на коленете си? На това ли те научих?

-Ако трябваше да действам както си ме учил щях да те застрелям в гръб. Сбогом, Хънтър.

-Дейв... едно последно нещо.

-Слушам те.

-Имам две думи за теб... – Хънтър още не се бе изказал и скочи напред. Последните няколко минути, които преминаха в разговор с Батиста, бяха от полза за тялото му. Макар болката в главата все още да беше силна, той се бе почувствал по-жизнен, а адреналинът в кръвта му бе достатъчен, за да го вдигне на крака и да го накара да опита да се бори. Пистолетът обаче изгърмя преди Хънтър да е успял да го насочи изцяло встрани. Куршумът буквално мина през дясното му бедро и го накара да изкрещи от болка. Батиста изви ръцете си встрани, но Хънтър отказваше да ги пусне въпреки болката. Използва инерцията на тялото си и заби главата си в челюстта на бившия си ученик. Батиста залитна назад и падна по гръб точно до ръба на брега. Пистолетът падна от ръцете му и се чу цопването от докосването му с водата.

Хънтър се стовари върху Батиста и пусна ръцете му, след което замахна към вече раненото лице. Един удар, втори, трети... Батиста се бореше, но тялото му още не се бе пригодило да се бори за оцеляване. Това на Хънтър се готвеше за тази ситуация откакто се бе съвзел. Той нанасяше удар след удар. Батиста обаче не се даваше лесно и успя да го избута настрани. Хънтър падна по гръб върху земята и усети как дясната му страна се удари в нещо твърдо. Камък. Батиста тъкмо бе застанал над него с вдигнат юмрук, когато Хънтър напипа камъкът и с все сила го вдигна към лицето на Дейв. Звукът от удара бе силен, ефектът също. Батиста се олюля и падна встрани. Движеше крайниците си без координация и се опитваше да се справи с болката, която бе застигнала главата му. Камъкът бе отворил рана над дясното му око и оттам сега течеше кръв.

Хънтър се надигна с мъка, помагайки си с ръце и внимавайки да не стъпва на простреляния крак. Погледна бившето си протеже, което се бореше да остане в съзнание.

-Още е рано ученикът да надмине учителя, а? Мислеше, че можеш да ме убиеш? Винс си мисли, че може да щракне с пръсти и аз да изчезна? Мисли си, че съм предател? Е, още нищо не е видял! – докато Хънтър крещеше Батиста се отпусна. Не бе в състояние да се бори – Ще го убия. Ще убия него, ще убия Шейн и ще взема със сила това, което ми се полага. А ти... Ти можеше да си до мен! Можеше да си дясната ми ръка години наред, но вместо това реши да слушаш някакъв изкуфял старец. Майната ти, Батиста! Няма да те убия обаче. Ще те оставя жив и нека старецът прецени какво да прави с теб сега, когато ти, неговото непогрешимо животно, се провали да изпълни задачата си. Колкото до двете думи, които имах за теб... – Хънтър се наведе с мъка и измъкна ключовете за Hammer-a от дънките на Батиста – хубава кола!

Хелмсли се изправи и влачейки ранения си крак се домъкна до черния Hammer. Отвори вратата и огледа какво има вътре. Видя пистолет на седалката до шофьора, видя също, че джипът има и само два педала.

-Автоматик... – каза тихо със задоволство. Нямаше да може да кара, ако колата беше с ръчни скорости – Дейв Батиста, долно животно, обичам те!

Не беше точно така, но не знаеше какво да си каже в този момент. Качи се и запали, след което даде газ към града. Нямаше обаче намерение да се задържа там. Щеше да изчезне възможно най-скоро. Трябваше му време да обмисли следващия си ход. Всичко бе станало прекалено бързо, но сега той щеше да използва времето си добре, за да обмисли какво да прави и как да постъпи за напред. И най-вече – как да си отмъсти.

* * *

Ейми изтри очи и се опита да се успокои. Беше се подпряла на едно дърво, недалеч от гроба на Мат Харди, нейният бивш приятел, където сега, за неговото погребение, се бяха събрали много от приятелите и роднините му. Макар Шарлът да бе изключително малко градче с малко над стотина жители, на погребението бяха дошли хора и от други градове, между които и много бивши колеги на Мат и Ейми. И повечето от тях сега я гледаха обвиняващо, вярвайки, че по някакъв начин тя е отговорна за смъртта му.

Ейми понечи да се приближи до церемонията, но нещо я спря. Не можеше да приближи ковчега. Не и след като няколко минути в хотела бе гледала тялото на Мат, с почти отнесената му глава от куршума, който го уби. Предпочиташе да стои по-назад. Чувстваше се длъжна да присъства на погребението, но определено не се чувстваше на място. От една страна всички я гледаха така, сякаш е виновна, от друга – трябваше да се сблъска и с гроба на Джеф. Мат Харди бе погребан точно до гроба на своя брат, а сега Ейми гледаше как един баща скърби, принуден да оплаква смъртта на децата си. Гледката не й понесе и тя се обърна. Заплака отново.

Една ръка докосна рамото й и тя се обърна рязко. Беше Грегъри Хелмс, приятел на братята Харди от детството им и нейн бивш колега от цирка. В очите му Ейми срещна същото, което виждаше в очите на всички останали – омраза.

-Не трябваше да идваш. – каза той – Ти си проклятие за това семейство. Просто трябваше да стоиш настрана...

-Аз... трябваше да дойда, Грегъри. – измъчено отвърна тя – Гледах го как умира. Загубих го по-малко от седмица след като разбрах, че съм загубила Джеф...

-Не! – изкрещя той – Ти загуби Джеф още когато си игра с него за назидание на Мат. Помниш ли? Помниш ли как скара двама братя? Помниш ли как скара най-добрите ми приятели? Разби сърцето на Джеф, а след това разби и това на Мат. Не можеш да си представиш колко щастлив бях когато си тръгна, Ейми. Надявах се, че ще започнеш нов живот, че ще стоиш настрана, но ето че пак се намеси... Джеф се обърна към наркотиците заради твоето отношение към него. Това го уби. Ти го уби!

-Не, Грегъри, не говори така...

-А сега Мат... Не знам в какво си се забъркала, но ченгетата ще разберат. Просто не трябваше да замесваш Мат. Той не заслужаваше да умре... не заслужаваше да умира заради теб. – Хелмс погледна настрани. Ейми отново забърса сълзите си и видя Шанън Муур, друг приятел на братята от детството им, и Джейми, приятелката на Хелмс. Двамата му дадоха знак, че е време да тръгват. Дори не погледнаха Ейми. Хелмс им кимна и отново се обърна към нея – Ти отне двамата ми най-добри приятели. Дано си доволна. Сбогом, Ейми Дюмас. Надявам се никога да не те видя отново.

Грегъри отиде при Джейми и Шанън и двамата се насочиха към алеята на гробищата. Ейми падна на колене и заплака отново с все сила. Капка по капка от небето започна да се спуска лек дъжд и скоро капките вода се сляха със сълзите й. Ейми се надигна от тревата и се подпря до същото дърво, на което бе плакала доскоро. Пое си дъх и извади телефона си. Прехвърли няколко номера и когато достигна търсения дълго се чудеше дали да набере. Все пак натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си.

-Здравей. Да, аз съм. Съжалявам, че ти звъня, може би не искаш... – чувстваше се неловко, не знаеше какво да каже – Радвам се, че не е проблем. Ти... чу ли за Мат? Да, бях там. Не, добре съм, спокойно. Просто... имам нужда от помощ и мисля, че ти си единственият човек, към който мога да се обърна сега. Добре, довечера става ли? Окей, ще ти се обадя отново. Благодаря ти.

Тя затвори и отпусна глава върху дървото. Дъждът бавно се усилваше и скоро нямаше да може да стигне до взетата под наем кола без да стане вир вода. А трябваше да се добере дотам. Вече нямаше работа в Шарлът. Отново погледна телефона си и си позволи съвсем леко да се усмихне. Може би имаше надежда най-накрая да направи нещо добро. Тръгна към колата и прибра телефона в джоба си. На дисплея му все още светеше малък надпис: „Last call (1:34): Adam Copland”.

КРАЙ НА ПЪРВИ СЕЗОН

  • Upvote 3
Link to comment

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Create New...